Седемте смъртоносни чудеса

Шестцевните тежки картечници бяха заредени със 7,62-милиметрови бронебойни трасиращи куршуми с повишена поразяваща способност — но всички помнеха специалните инструкции на Уест какво да използват по-нататък, когато битката се разгорещи.

Магьосника и Лили — и Хор — се бяха спуснали с парашути на безопасен остров наблизо, защото бе немислимо да рискуват живота на Лили в мисия като тази.

„Халикарнас“ се носеше с рев на двигателите в нощното небе.

Летеше без опознавателни светлини — тъмна сянка на фона на облаците — а понеже още преди много време бе с демонтиран транспондер, не излъчваше електронно ехо.

Покриващата фюзелажа му черна боя абсорбираше радарния сигнал — същата технология, която се използваше при стелт-бомбардировача В-2 — и правеше самолета невидим на екраните на радарите в Гитмо.

Беше не самолет, а призрак.

Призрак, за чието съществуване американските военни сили в „Гуантанамо Бей“ нямаше да заподозрат до момента, в който не се стовареше върху главите им.

В крайна сметка първо го видяха — или по-скоро чуха — двама нощни часови. Постът им бе изнесен на една от най-външните стражеви кули на базата, на самотен нос над океана, на два километра от Наветреното летище, в близост до хълмовете Куско.

Двамата видяха огромната черна сянка да се задава с рев в бръснещ полет над главите им и да нараства заплашително от запад, т.е. откъм морето.