Мистерията на изчезналия амулет
- Автор: Монинг Карен Мари
- Серия: Fever #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542712114
- Переводчик: Ирина Ценкова
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Мистерията на изчезналия амулет». Краткое содержание книги:
Очила на верижка почиваха върху гърдите ù. Тя ги вдигна и ги плъзна върху деликатно заострения си нос. Те увеличиха размера, свирепия цвят и още по-свирепата интелигентност в острите ù сини очи.
– МакКайла! Заповядай! Седни! – каза тя живо.
Кимнах ù сдържано и пристъпих в стаята. Огледах се наоколо, чудейки се къде е мечът. Имаше нещо Фае в тази стая.
– Роуина!
Очите ù проблеснаха и знаех, че не оценява фамилиарността. Добре. Имах намерение да постигна равнопоставени взаимоотношения, а не зависимост, типична за наставник и ученик. Тя бе загубила шанса си да ме наставлява, когато ми обърна гръб. Гледахме се в мълчание, което се проточи. Аз нямаше да проговоря. Това беше нашата първа битка на волята. Нямаше да е последната.
– Седни! – каза тя отново, посочвайки стол пред бюрото.
Не седнах.
– О, за бога, превий си гръбнака, момиче! – излая тя. – Тук сме семейство.
– Нима? – попитах. Облегнах се на вратата и скръстих ръце. – Защото там, откъдето идвам, семейството не изоставя своите в нужда, а ти направи това два пъти. Защо ми каза да отида да умра онази нощ в кръчмата? Ти събираш Шийте зрящи. Защо не повика и мен?
Тя наклони глава назад и се вгледа през носа си, преценяващо, измерващо.
– Беше труден ден. Бях загубила трима от моите. А ти беше там, на път да издадеш себе си и светците само знаят още колко наши, ако някой не те беше спрял.
– Трябва да е било очевидно, че нямах представа какво съм.
– Беше очевидно, че си очарована от Фае. Казах ти, мислех, че си При-я, една от пристрастените към тях. Нямаше начин да знам, че е първото Фае, което си виждала, или че не си наясно какво си. На При-я не може да се помогне. Когато е нанесена такава вреда, волята се унищожава и умът буквално изчезва. Никога няма да рискувам десет Шийте зрящи , за да спася една.
– Изглеждах ли, сякаш умът ми го няма? – настоях.
– Всъщност, да – каза тя равно. – Така беше.
Помислих отново за онази нощ, първата ми в Дъблин. Страдах ужасно от часовата разлика, бях обзета от скръб, чувствах се горчиво самотна и току-що бях видяла нещо, което не можеше да е там. Вероятно съм изглеждала малко... втрещена, дори празна. И все пак...
– Ами в музея? Ти ме изостави и там – обвиних я.
Тя скръсти ръце и се облегна на стола.
– Ти сякаш беше в съюз с принца Фае и отново бе При-я. Ти се събличаше за него. Какво очакваше да помисля? Едва когато те видях да го заплашваш с копието, започнах да разбирам, че не е така. Като говорим за това, трябва да видя това копие. – Тя стана, заобиколи бюрото с пъргавината на много по-млада жена и протегна ръка.
Изсмях се. Беше луда, ако мислеше, че ще ù дам оръжието си. По-скоро бих го забила в сърцето ù.
– Не, няма.
– МакКайла – каза тя строго, – дай да видя копието! Ние сме твои хора. Ние сме сестри в тази война.
– Сестра ми е мъртва. И нея ли видя? И нея ли отсъди така бързо? И нея ли отпрати? Каза ли ù да отиде да умре сама? Защото тя умря – казах горчиво. – Фае я разкъсаха на парчета.
Роуина изглеждаше стресната.
– Каква е тази сестра?
– О, моля те! – извиках. Ето затова я мразех. Не просто защото ме бе отхвърлила и бе разбила вярванията ми за семейството ми, а защото не бе открила сестра ми. С всичките си омагьосани табели, реклами, шпиони на колела, защо не беше привлякла Алина? Защо не я беше обучила? Защо не я бе спасила?
– Беше в Дъблин от месеци. Ходеше по кръчмите през цялото време. Как не си попаднала на нея?
– Би ли очаквала да срещна всеки човек? – сопна се тя. – Дъблин е голям град и едва наскоро се организирахме. До неотдавна бях заета другаде. Колко време е била сестра ти тук? Как изглеждаше?
– Беше тук осем месеца. Беше руса като... каквато бях аз първия път, когато ме срещна. Имаше същите очи. По-атлетична фигура. Малко по-висока.
Роуина загледа лицето ми, сякаш попиваше и разбиваше чертите ми, опитвайки се да ги постави в произволен ред на друга жена. Най-накрая поклати глава.
– Съжалявам, МакКайла, но не. Никога не съм срещала сестра ти. Трябва да ми кажеш какво е станало. Ти и аз сме сестри не само по зрение и кауза, ние сме сестри по загуба. Кажи ми всичко!
– Не сме сестри по нищо и няма да ти дам копието си, стара жено! – креснах. Нямаше да ме изиграе със съчувствие.
Тя ме изгледа твърдо.