Мистерията на изчезналия амулет

– Ако искаш да ругаеш, Дани – казах ù, – направи го някъде другаде!

– Майната ти! – отвърна тя.

– Много зряло – казах, без да поглеждам нагоре. – Да демонстрираш зрелост като ругаеш... Както милиард други тийнейджъри. Направи нещо оригинално! – У дома рядко четях друго, освен неделния вестник, по-точно страниците за живот, стил и мода. Дали престъпленията винаги са били толкова ужасни? Аз просто никога не съм ги забелязвала? Толкова ли незаинтересована съм била от престъпността?

Дани вкара колелото си.

– Няма нужда да правя нещо оригинално. Аз съм оригинална – тя се поколеба. – Е, какво става отзад?

Свих рамене.

– Имаш предвид колите? Нямам представа – нямах намерение да признавам на някого от общество на Шийте зрящи, че съм откраднала светиня на Фае, като по този начин съм уредила смъртта на шестнайсет души. Четях много за паранормалното и, изглежда, имаше едно златно правило: Не вреди на невинни! Хората някак едностранно се съгласяват с това правило. Ирония, категорично подчертана от вестника, който четях.

– Не. Имам предвид наполовина очистения Гръг.

– Гръг?

Тя го описа. Това, което беше останало от него.

– Аз ги наричам Момчета носорози – отвърнах и оставих вестника. – Има един отзад, наполовина изяден.

Тя кимна и устните ù се извиха.

– Момчета носорози, разбирам. Те са сиви, тромави и издават смешен звук в гърлата си.

– Гръг да не е името на кастата им Ънсийли? – попитах. Беше ли това истинско знание на Шийте зрящи? Жадувах за него. Исках обяснения, правила. Исках някой да хване живота ми и да го проумее. Исках Шийте компендиум7.

Тя сви рамене.

– Не знаем нищо за Ънсийли. Просто така ги наричаме. Твоето име ми харесва повече. Е, ще го довършиш ли, или се възбуждаш, като го измъчваш? Какво правиш с другите части? Държиш ги в буркан ли? – Тя се огледа наоколо, търсейки тези буркани с изражение, което казваше едновременно „толкова съм отегчена“ и „хей, суперяко“.

– О, Боже! Мислиш, че аз... Не, Дани, не се възбуждам, като ги измъчвам. Не знаех, че е отзад. – Много ме тревожеше факта, че нещо достатъчно голямо и лошо, за да изяде Ънсийли, е наблизо, а аз дори не го познавам. Тревожеше ме дори повече от твърдението на Дани, че съм толкова извратена. Кой беше модел за подражание на това хлапе? Откъде ù бяха хрумнали тези идеи? Телевизия? Видеоигри? Децата в днешно време изглеждат опасно впечатлителни и нечувствителни, сякаш животът им някак е приел пропорциите на комикс и следователно значението на комикс... или липсата на значение. Ако прочета за още една група момчета тийнейджъри, убили бездомен човек и казали: „Не знам защо го направихме, беше като... ами нали знаете, онази интернет игра, която играем“, ще започна да намушквам хора с моето копие и проклето да е златното правило! – Ти уби ли го? – попитах.