Мистерията на изчезналия амулет

– И аз се чудех същото. Не съм избрала сама тази способност, нито глупавите параметри, които я придружават – потреперих. След като огънят в мен беше угаснал, се чувствах замръзнала до кости и зъбите ми започнаха да тракат. Последния път, когато се разминах наблизо с книгата, изпитах същото нещо – замръзнала до дъното на душата си от абсолютното ù зло.

Той пристъпи към камината, запали газовите пламъци и се върна с одеяло. Загърнах се с него и внимателно седнах.

– Кажи ми какво е усещането, когато се случи! – настоя той.

Погледнах го. Въпреки цялата му загриженост той беше студен, дистанциран, грижеше се професионално за нуждите ми. Чудех се до каква степен беше позволил моето „страдание“ да се увеличи, преди да се оттегли. Колко трудно трябва да е било за него, да е толкова близо до Шинсар Дъб, но да се е боял, че ако ме използва, за да я намери, би могъл да ме убие, преди да я е открил. Ако бе извадил завинаги своя детектор на ОС от строя, щеше да загуби предимството си в играта.

Ако имаше някаква гаранция, че ще ме задържи жива до последния ужасен момент, щеше ли да ме принесе в жертва заради книгата?

Нямах съмнения по този въпрос. В него имаше ярост тази вечер. Можех да я усетя. Нямах представа защо я искаше, но знаех това – Мрачната книга беше най-важното нещо за Баронс. Той бе обладан, а обладаните мъже са опасни.

– Никога не си бил толкова близо до нея, нали? – предположих.

– Не, доколкото знам – каза той напрегнато. Извъртя се внезапно и удари стената – един стегнат, внимателен удар, контролирано освобождаване на гнева. Частици мазилка и летви се раздробиха около юмрука му, оставяйки го заровен в стената до външната тухла. Той се облегна на нея, дишайки тежко. – Нямаш представа колко дълго търся прокълнатото нещо.

Застинах.

– Защо не ми кажеш? – Колко? Десет години?

Десет хиляди?

Смехът му бе груб като звука на вериги, провлачени през кости.

– Е, госпожице Лейн? – напомни той. – Какво става, когато я приближиш?

Поклатих глава и веднага съжалих. Беше ми писнало от измъкването на Баронс, но главоболието ми бе враждебен наемател, заел всеки сантиметър от главата ми, натрошаващ земята зад очите ми със заострена лопата. Отпуснах клепачи. Наближаваше денят, в който щях да получа нужните отговори по един или друг начин. Засега щях да отвръщам на въпросите му с надеждата, че може да хвърли светлина върху очебийния проблем – моята неспособност да приближа книгата, която сестра ми бе настояла да намеря в предсмъртното си съобщение.

– Удря ме толкова внезапно и с такава сила, че нямам време да мисля. Знам само, че в една секунда съм добре, а в следващата изпитвам такава невероятна болка, че бих направила всичко, за да я избегна. Ако продължи много дълго и не припадна, Баронс, мисля, че бих те умолявала да ме убиеш – отворих очи. – Но е много по-сложно. Сякаш това, което усещам, е абсолютна анатема за всичко, което съм. Сякаш сме пункт и контрапункт, пълна противоположност една на друга. Не можем да заемаме едно и също място. Сякаш сме два магнита, които се отблъскват, но тя ме отблъсква с такава сила, че едва не ме смазва.