Град на стълби

Битката беше люта, а Благословените намразих от цялото си сърце. Беше почти невъзможно да ги убиеш. Не че кожата им беше като желязо, нито силата им беше великанска, не, просто имаха невъзможно добър късмет. Животът им беше омагьосан, защото бяха деца на боговете, макар че колкото повече разреждаха кръвта си с тази на други смъртни, толкова отслабваше закрилящата ги магия.

Ала оказа се все пак, че не са достатъчно омагьосани. Посякохме ги наред с обикновените хора. Изклахме малобройните им войски, проляхме кръвта им по улиците. Натрупахме телата им по площадите и ги запалихме. И те горяха съвсем като другите мъже и жени. И като другите деца.

Гражданите излизаха да видят кладите. Гледаха, а аз виждах как надеждата им умира, как сърцата им съхнат, отвътре.

И се почудих дали ние, войниците на Сейпур, още сме мъже и жени, отвън.

Такъв е пътят към победата.