Град на стълби
- Автор: Бенет Робърт Джаксън
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Град на стълби». Краткое содержание книги:
— Защо спря?
— Те ми казаха. Не веднага. Но с всеки следващ препис, който им носех, бяха все по-недоволни. „Това е добро — казваха, — но не него търсим, изобщо.“ И за всичко бях виновна аз! Но после един ден високият светъл мъж видя нещо на преписа, който бях донесла, и… е, не се усмихна точно, но очите му се присвиха доволно и той кимна. А другите взеха да се смеят и казаха: „Браво! Това е добре, много, много добре.“ Сякаш най-после са открили каквото търсят. И повече не поискаха да им нося друго.
Шара усеща в стомаха си прилив на бездънен ужас.
— Кога се случи това? На коя дата?
— Дата? Не знам, не мога да си спомня.
— В кой месец тогава?
— Ами, още беше топло. Късна есен, предполагам. Може би в месеца на Тува.
— Има ли нещо друго, каквото и да било, което можеш да ми кажеш за списъка?
— Казах ви каквото знам.
— Преписала си го. Преписала си десетки страници. Какво имаше на тях?
Ирина се замисля.
— Ами. Страниците бяха номерирани.
— Освен това.
— Освен това имаше… Имаше печат в ъгъла. Не, не точно печат, а… нещо като знак или емблема в ъгъла на всяка страница. Като… птица върху стена.
Шара мълчи. После пита:
— Птицата имаше ли гребен? Крилете ѝ разперени ли бяха? — И протяга ръце да покаже.
— Да. Никога не бях виждала такава птица.
„Защото такива птици има само в Сейпур“ — мисли си Шара, която добре познава описания от Ирина знак. Има само един списък с печата на канцеларията на градския губернатор, който да предизвика такова вълнение сред Реставраторите. „Излиза, че враговете ни не само са знаели от месеци за съществуването на Неспоменавания склад — мисли си тя, — но са знаели и съдържанието му, нещо, до което дори на мен ми отказват достъп…“ Вече съжалява горко за обещанието, което е дала на леля си. По всичко личи, че в депозитната кутия на Пангуи има информация за онова, което Реставраторите са търсели толкова упорито.
— Какво означава всичко това? — пита Ирина.
— Не знам със сигурност — казва Шара.
— Мислех си, че мразя професора — казва Ирина. — Но когато чух, че е мъртъв, осъзнах, че не е било така. Искала съм да го мразя. Но всъщност съм мразила неща много по-големи от него. Мразех, че се чувствам толкова… унизена. — Поглежда Шара и очите ѝ отново се пълнят със сълзи. — Какво ще правите с мен? Ще ме убиете ли?
— Не, Ирина. Аз не наранявам невинни.
— Но аз не съм невинна. Заради мен го убиха.
— Едва ли. Както сама каза, мразила си неща много по-големи от себе си… Според мен неща много по-големи от теб и от мен, и дори от професора, са намесени тук.
Ирина изглежда обнадеждена и облекчена.
— Мислите ли?
Шара се опитва да скрие ужаса си.
— Знам го.
После и двете вдигат глави, защото откъм улицата долитат викове: „Пуснете ме! Пуснете ме!“
— Какво става? — пита Ирина.
Шара се протяга и отмества леко завесата. Пред портите на посолството се е събрала малка тълпа. Шара мярва блясък на златен шарф, което означава, че сред множеството има градски старейшина, и немалко официални на вид лица с белезникави роби. А пред всички тях, от вътрешната страна на портата, стои Малагеш, скръстила ръце и изправила гръб във военна стойка, стои и излъчва презрение както огънят бълва дим.
Шара се усмихва на Ирина.
— Извини ме.
Шара чува крясъците още преди да е излязла през централния вход.
— Това е политическа и етична перверзия, чувате ли! — крещи някакъв мъж. — Престъпление, което граничи с обявяване на война! Да отвлечете жена от дома ѝ? Стара жена, скромна чистачка, която цял живот е работила за една от най-обичаните и почитани институции на Баликов? Губернаторе, настоявам да я освободите незабавно! Ако не я освободите, ще направя всичко по силите си това да се превърне в международен скандал! Ясен ли съм?
Малагеш отвръща нещо, но Шара не чува какво.
— Нападение? Нападение? — отвръща разгорещено мъжкият глас. — Единственото нападение тук е атаката срещу правата и привилегиите на нашите граждани!
Шара пресича двора. Вижда как Зигруд дебне в сенките край стената на посолството. Градският старейшина стиска решетките на портата, както затворници стискат решетките на килиите си. Висок е за континентал, тъмното му лице се е зачервило от ярост. Прилича на печен във фурна картоф, мисли си Шара. Само дето лицето му е наполовина скрито зад гъста брада, която стига почти до очите.
Шара знае кой е. „Снимката във вестника — мисли си тя — не е и наполовина толкова въздействаща, колкото Ернст Уиклов на живо…“