Град на стълби
- Автор: Бенет Робърт Джаксън
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Град на стълби». Краткое содержание книги:
— Ще спиш по-добре, ако знаеш как се убиват богове?
Небрежно свиване на раменете в отговор.
— Такава е тегобата на властта — казва Виня. — Този аспект на проучванията не вълнуваше особено Ефрем, даже мисля, че той го намираше за скучен, но каквото и да откриеше, все щеше да е повече от онова, което знаем в момента.
— А и така бихме разбрали… Хм. Най-после бихме разбрали защо ние сме били отхвърлени — казва Шара.
Виня не бърза да отговори, но накрая кимва бавно.
— Да. Най-сетне бихме разбрали.
Не казват нищо повече по тази тема, няма и нужда — макар да не минава и ден без всеки сейпурец да си спомни как предците му са живели в унизително робство, не минава и час, без да се запита защо. Защо на тях им е бил отказан бог? Защо Континентът е бил благословен със защитници, със сила, с инструменти и привилегии, които така и не са стигнали до Сейпур? Как и защо е било допуснато такова въпиещо неравенство? И макар в очите на света Сейпур да изглежда малък и донякъде странен народ, просветен и богат, всеки, който се озове там дори за кратко, скоро разбира, че дълбоко в сърцата си сейпурите таят студен гняв, който често ражда неподозирана жестокост. „Наричат ни безбожници — казват често, — все едно сме имали избор!“
— Представихме задачата на Ефрем като дипломатическа мисия — казва Виня. — Като усилие да се затвори пропастта между двата народа. Искахме просто да разлистим книгите, които се съхраняват в Склада. Нищо повече. Аз… и за секунда не допуснах, че Ефрем е в опасност, честно. Решихме, че Баликов ще си остане Баликов — затънал в мръсотия до гуша, — а той ще си свърши работата и ще се прибере жив и здрав.
Шара мълчи и се чуди как да постави най-очевидния въпрос.
— Аз… питам се — бавно казва накрая, — защо не ми каза нищо за това, когато дойдох в Баликов?
Виня изсумтява и изправя гръб. Ала за миг очите ѝ трепват, докато тя трескаво мисли как да отговори на въпроса.
Шара се навежда леко напред и наблюдава неотклонно леля си.
— Този проект беше с най-висока степен на секретност — казва накрая Виня, но погледът ѝ се задържа ниско, преди да се вдигне към лицето на Шара. — Ако беше хванала някого, добре дошло. Ако не, щяхме да продължим разследването по други канали.
Виня се усмихва високомерно.
„Лъже — крещи мислено Шара. — Тя лъже! Лъже, лъже, лъже, лъже!“
И в този миг Шара решава да не казва на леля си за видяното в арестантската килия. Това ѝ решение противоречи на всяка логика — Виня иска да знае как би могла да унищожи някое ново Божество, следователно новината, че Шара е срещнала такова, би била безценна от нейна гледна точка, — но Шара усеща, че нещо изобщо, ама изобщо не е наред. Знае, че трябва да игнорира тази проява на параноя. Както е казвала неведнъж на собствените си информатори, подозрението към командващия офицер е напълно естествено и обяснимо чувство, но напоследък Виня се държи странно и сега всички инстинкти на Шара крещят, че леля ѝ лъже. А след близо седемнайсет години опит в разпитите Шара се е научила да вярва на инстинктите си.
Възможно ли е леля ѝ да е попаднала под чуждо влияние, пита се Шара, без сама да вярва, че подобна мисъл може да се пръкне в главата ѝ. Възможно ли е някой да разполага с материал толкова компрометиращ, че да постави под властта си очевидния наследник на министър-председателския пост? „Корумпиран политик — мисли си Шара. — Класика в жанра.“ Така де, невъзможно е да изкачиш последните няколко стъпала, без да направиш куп грозни компромиси. Нещо повече, ако някой е успял да надникне в гардероба на леля Виня, със сигурност е видял не една и две кирливи ризи.
Изненадана е все пак колко виновна и засрамена се чувства от взетото решение. В крайна сметка това е жената, която я е отгледала, която се е грижила за нея и за образованието ѝ след като родителите на Шара са починали по време на Чумните години. Ала точно както Виня е на първо място министър и едва на второ място леля, така и Шара винаги е била преди всичко агент на разузнаването.
Затова се връща към старата си максима: „Когато се съмняваш, бъди търпелива и си отваряй очите.“
Виня пита:
— Така. Онова движение, за което спомена. Какво е то?