Град на стълби
- Автор: Бенет Робърт Джаксън
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Град на стълби». Краткое содержание книги:
— Защо да правим такова нещо?
— Заради смъртта му. Задето допуснах сънародникът ви да умре.
— Допуснала си? Не ми се вярва ти да си го убила.
— Не. Не съм го направила аз. Но… пак може да се окаже, че съм виновна, че съм помогнала да се случи.
— Как, Ирина? Кажи ми, моля те.
Жената си поема дълбоко въздух, кашля.
— Беше пристигнал в университета само от няколко дни, когато онези се свързаха с мен. Дойдоха в апартамента ми. Бях ходила на… събрания. Сбирки на хора, които искат да се отърват от лук… от сейпурите.
Шара кимва. Разбира и Ирина вижда, че тя я разбира.
— Мразите ли ме, задето съм ходила на онези сбирки? — пита Ирина.
— Преди време сигурно бих те намразила — казва Шара в пристъп на изненадваща откровеност.
— Но сега не ме мразите?
— Нямам нито времето, нито енергията да мразя — казва Шара. — Искам единствено да разбера. Хората са такива, каквито са. — Усмихва се вяло и свива рамене, все едно казва: „Какво да се прави?“.
Ирина кимва.
— Мисля, че това е мъдър начин да се гледа на света. Аз не бях толкова мъдра. Ходих на онези срещи. Бях гневна. Всички бяхме гневни. Там са ме забелязали.
— Кои?
— Така и не ми казаха имената си. Попитах, но отвърнаха, че не било безопасно. Казаха, че ни грозяла опасност, че винаги ни грози опасност. Но не казаха откъде.
— Колко бяха?
— Трима.
— Как изглеждаха?
Ирина ги описва, а Шара си води бележки. Описанието на първите двама — ниски, тъмнооки, тъмнокоси и с дълги бради — може да се отнася до повечето мъже в Баликов. Но последният е различен.
— Той беше висок — казва Ирина. — И светъл. И много слаб, кльощав направо. Все едно се храни само с бульон, бедничкият. Ако не се беше запуснал така, щеше да е красив мъж, много красив. Говореше най-малко от тримата. Всъщност само ме гледаше. И сякаш нищо, което казвах, не го изненадваше. Знаеха, че работя в университета, откъде — не знам. Помолиха ме да им помогна, да помогна на Баликов. Както е било преди. И аз го направих. — Ирина кашля отново. — Искаха от мен да шпионирам професора. Да отмъквам разни неща, документи предимно, да му ровя в чекмеджетата, да търся в папките.
— Какво да търсиш?
Ирина се изчервява и мълчи.
— Какво търсеше, Ирина?
— Аз? Нищо.
— Тогава как се е очаквало да разбереш, че си намерила нещо?
Ирина се изчервява още повече.
— Просто трябваше да… да гадая.
— Защо?
— Защото думите… — Отново е на ръба на сълзите. — Гледам ги на страницата, но те не ми говорят нищо.
— Какво имаш предвид?
— Никога не са ме учили, ясно? Когато бях малка, в Баликов нямаше училища. А когато отвориха училища, вече бях твърде стара и не можах да се науча… Можех само да се преструвам. Вземах книга, преструвах се, че гледам написаното и… — Свива устни като унизено дете. — Опитах се. — Бърка в джоба си и вади смачкан лист, антисейпурска пропагандна листовка.
— Опитах се да се науча. Исках да се науча на правото слово. Исках да знам. Но се научих единствено да се преструвам…
Шара не е изненадана. Голяма част от населението на Континента все още е неграмотно.
— И какво направи, когато поискаха от теб да шпионираш доктор Пангуи?
— Съгласих се. Не исках да ги разочаровам. А и… мразех професора. Мразех го, защото беше толкова развълнуван, че чете за нашата история, докато ние, докато аз… — Не довършва. После: — Дадох им един списък.
— Списък на какво?
— Не знам. Професорът го ползваше постоянно и аз си помислих, че трябва да е важен. Но за мен беше просто списък, подробен списък, който явно съдържаше много информация. Много квадратчета, по целия лист, нагоре и надолу, настрани, с букви и цифри в тях. Отне ми няколко седмици. Не можех да го изнеса, защото професорът щеше да разбере, а и той никога не го вадеше целия. Отмъквах по една страница, понякога по две или три накуп, занасях ги в килера с метлите и ги преписвах, както се копира рисунка. Първия път ми беше много трудно, но после свикнах и го правех за минути. Може да не знам да чета, но ме бива да преписвам — казва тя в изненадващ пристъп на суета. — После им носех преписите.
— Колко преписани страници им занесе?
— Десетки. Може да са били и над сто. Много бях добра в това — казва Ирина, видимо доволна от себе си. — А и те толкова се зарадваха, когато им занесох първия препис. Развълнуваха се до сълзи. Не преувеличавам. А аз се почувствах… почувствах се… — Млъква, неспособна завърши мисълта си.