Светлината, която изгубихме
- Автор: Сантополо Джилл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева,
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Светлината, която изгубихме». Краткое содержание книги:
В десет без петнайсет вечерта на 2 май, докато хранех Лиъм, се получи автоматично съобщение, че същата вечер президентът ще направи обръщение към нацията.
— На каква ли тема ще бъде според теб? — попитах Лиъм.
В отговор той само продължи да суче зърното ми.
Към единайсет, когато Лиъм отново беше в детското си креватче, прегледах статиите в различните медии. В единадесет и тридесет и пет седях в дневната и слушах президента Обама да казва:Добър вечер. Днес мога да съобщя на американския народ и на целия останал свят, че САЩ проведоха операция, при която беше убит Осама бин Ладен, лидер на „Ал Кайда", терористът, отговорен за убийството на хиляди невинни мъже, жени и деца.
На секундата влязох в Туитър да видя какво туитваш — бяха ретуитнати снимки на твои колеги от ликуването пред портите на Белия дом. Не изпитах радост от смъртта на Бин Ладен, по-скоро облекчение. Чувствах се вече цяла, сякаш неговата смърт е запълнила пъзела, останал недовършен от 2001 г. Според мен и с теб беше така. Един от туитовете, вече лично твой, гласеше: „Днес светът е по-добро място, отколкото беше вчера #Операция „Тризъбецът на Нептун".
Наблюдавах как продължаваш да пускаш още снимки, линкове към статии, реакции на политици и журналисти.
Отворих кутия за директен обмен и ти пратих съобщение. „Чак не мога да повярвам", писах.
„Знам — написа ти в отговор. — Имам чувството, че оста на Земята се е изместила."
Аз също.
LX
ДВА МЕСЕЦА ПО-КЪСНО ДЖУЛИЯ МИ СЕ ОБАДИ в работата. Откакто напусна телевизията и отиде в издателския бизнес, вече не се виждахме толкова често, но гледахме да се срещаме поне веднъж на два месеца, за да наваксаме пропуснатото. Освен това продължавахме непрекъснато да говорим по телефона. Нейният живот обаче беше доста по-различен от моя, тъй като още не беше омъжена, ходеше по срещи и продължаваше да гребе с пълни шепи от предимствата на Ню Йорк, а аз не го бях правила от години.
— Чете ли днес „Тайм Аут Ню Йорк"? — попита.
— О, Джулс — отвърнах, — даже не помня кога за последно ми е попадал брой на „Тайм Аут Ню Йорк"!
Извъртях стола си така, че да мога да гледам през прозореца на офиса. Повече от година имах собствен кабинет с прозорец, но нито веднъж не бях надзъртала навън да видя сградите отсреща или трафика по улицата долу.
— Обаче непременно трябва да видиш днешния брой — продължи тя. — Има статия за Гейб — бившия ти. Открил е фотографска изложба в галерията „Джоузеф Ландис" в Челси. Не успях да прочета рецензията, нито интервюто с него, но заглавието и подчертаният цитат са възхваляващи.
Видях как едно такси спря да качи двама клиенти — възрастна двойка с куфари.
— Луси? — обади се Джулия.
Опитвах да разбера какво искам в действителност.
— Искаш ли да я видим? — попитах най-накрая. — Какво ще кажеш да се срещнем там по обяд?
— Тъкмо уговорката ми за обяд отпадна тая сутрин — отговори тя. — Дванайсет и половина?
Погледнах графика си.
— Става ли да го направим в един? — попитах.
— Тогава нека е един.
Срещнахме се в галерията — макар да беше делничен ден, не бяхме единствени в залата. Успехът на книгата ти и ревюто за изложбата в „Тайм Аут Ню Йорк" бяха привлекли доста народ. „Светлина", пишеше на стената. „Фотографска ретроспекция на Гейбриъл Самсън."
Двете с Джулия минавахме от снимка на снимка в колона с група заможни дами пред нас и няколко студенти от Нюйоркския университет отзад. Изложбата започваше със снимки от Арабската пролет — някои бяха показани в предаването на Джон Стюарт, имаше ги и в книгата ти. Завладяващи кадри, каквито са всички твои фотографии — от ония изображения, които веднага грабват зрителя. Точно като снимките на Стив Маккъри, каквито навремето мечтаеше да правиш.
— Вижте каква надежда излъчват — повтаряха дамите пред всяка фотография. — Погледнете надеждата в очите им.
Накрая Джулия взе да ги имитира безмълвно с подбелени очи.
Но както иронизираше групата сноби, така непрекъснато повтаряше: „Тия са невероятни". И беше вярно — заради начина, по който беше уловил емоцията; заради това как беше разположил хората в кадъра; заради наситената концентрация от цветове, чувства и решимост.
— Чух, че тоя бил супер яко копеле — подхвърли един от студентите. — Способен бил да се покатери върху отломките на разрушена сграда или да лежи в кал и лайна, само и само да му се получи снимката. Веднъж в Ирак го пребили, защото снимал жената на погрешния човек.
Чак тогава си дадох сметка, че не знам защо те бяха нападнали в Ирак. Ти каза само, че са те пребили. Веднага след това ми се беше обадил. Дали тогава не трябваше да те разпитам по-подробно? Затова ли после нито веднъж не ми се обади от Аризона?