Половин свят
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Разбито море #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Половин свят». Краткое содержание книги:
Може и да беше с една глава по-висока, но Сафрит бе по-непреклонна и от Скифър — с нея не се излизаше на глава. И така Трън се оказа с накичени с дрънчащи сребърни гривни ръце и колие от стъклени мъниста, преметнато няколко пъти около шията ѝ — точно нещата, които, ако майка ѝ я видеше да носи, щеше да плесне от радост с ръце. Трън по-скоро би сложила робски окови.
— Тук хората очакват известна… — отец Ярви посочи със сакатата си ръка към няколко чернокожи мъже, в чиито копринени туники блестяха съшити парчета стъкло — показност. Ще те намерят за интригуващо ужасяваща. Или ужасяващо интригуваща. Изглеждаш точно както трябва.
— Хъ. — Трън знаеше, че изглежда като пълна глупачка, защото когато се появи в цялата си напудрена нелепост, Кол се изкиска, Скифър изду бузи и извърна с досада глава, а Бранд я зяпна онемял, все едно беше видял мъртвец да става от гроба си. От цялото това унижение лицето ѝ пламна и оттогава не беше спряло да гори.
Някакъв човек с висока шапка я зяпна, докато минаваше покрай него. Би му показала бащиния си меч, но на чужденците в Първия сред градовете не беше разрешено да носят оръжие в града. Затова просто изчатка със зъби пред лицето му, което се оказа повече от достатъчно, защото онзи изписка уплашено и хукна през глава.
— Ами ти, ти защо не си се понагласил? — попита тя, догонвайки за пореден път отец Ярви. Той някак успяваше да се провира почти незабелязан през тълпата, докато тя непрекъснато ръгаше някого с рамо и оставяше пътека от възмутени след себе си.
— Направих го. — Пасторът прокара опакото на ръката по дългите си, черни одежди — най-обикновени, без никаква украса по тях. — Сред тази пъстра тълпа изпъквам със скромността си, както подобава на един предан, заслужаващ доверие слуга на Бащата на гълъби.
— Заслужаващ доверие, ти?
— Казах, че изглеждам като такъв, не че съм. — Отец Ярви поклати отегчено глава, когато Трън за пореден път подръпна прекалено тясното дъно на новите си панталони. — Честно, нямам думи. Бранд беше прав, като каза, че няма благословия на този свят, която да не си способна да изкараш проклятие. Повечето хора биха били благодарни за чифт нови, хубави дрехи. Така де, не мога да те заведа в двореца смърдяща като просякиня, нали?
— Защо ти е въобще да ме водиш в двореца?
— Е, сам ли да отида?
— Можеше да вземеш някой, който няма да изтърси нещо ужасно в най-неподходящия момент. Сафрит, Рълф, че защо не Бранд, дори? Той има от онези лица, дето карат хората да му вярват.
— Той има от онези лица, дето подканват хората да се възползват от него. И без да подценявам огромната дарба на Рълф, Сафрит и Бранд за дипломация, прецених, че младата императрица на Юга по-скоро би откликнала на момиче на нейната възраст.
— На мен? На мен хората никога не откликват! — Трън си припомни презрението на другите момичета в Торлби, острите им като кинжали погледи и пълния им с отрова смях и въпреки че беше убила осем мъже, потрепери. — Най-вече момичетата на моята възраст.
— Този път ще е различно.
— Защо?
— Защото ще си държиш езика зад зъбите и ще се усмихваш миловидно.
Трън повдигна озадачено вежди:
— Не ми звучи като нещо, присъщо на мен. Убеден ли си?
Ярви присви насреща ѝ очи:
— О, убеден съм и още как. Сега изчакай.
Ченето на Трън провисна при вида на шест странни чудовища, които прекосяваха улицата, навързани едно зад друго със сребърна верига — дългите им колкото човешки бой шии се поклащаха лениво.
— Много сме далеч от Гетланд — промърмори тя, докато изпровождаше с поглед тромавите чудовища, които изчезваха между белите сгради, толкова високи, че криволичещата уличка между тях беше потънала в сянката им като дъното на каньон. Припомни си тъмния, вечно мокър камък на Гетланд, утринните мъгли над сивата повърхност на майка Море, излизащия ѝ на пара дъх в мразовитите сутрини и дългите вечери, в които се гушеше край огъня и слушаше майка ѝ да мълви вечерната молитва. Сякаш беше друг живот. В друг свят. Свят, който не бе предполагала, че някога ще ѝ липсва.
— Така е, далеч сме — отвърна отец Ярви и пое отново с бърза крачка през лепкавата, воняща жега на Първия сред градовете. Трън знаеше, че годината почти преваля, но тук есента изглеждаше в пъти по-гореща от лятото в Гетланд.
Замисли се за тежкия и дълъг път, който бяха изминали. За месеците гребане. Къртовския труд през Прохода. Множеството опасности на степта. И не на последно място — мрачното присъствие на принц Варослаф насред всичко това.