Прокобата Тутанкамон [bg]

— Да удържим Делтата и да се придвижваме на юг. Единствената причина да не го направим бе, че се страхувахме от гарнизона при Мемфис. Куфу и Джосер ни бяха описали Хоремхеб; там направихме грешка — добави горчиво той. — Бъди така добър да кажеш на генерала, че ако имах възможност, щях да убия и него, и тъмната му сянка Рамзес.

— Не очакваш милост?

Азиру сви рамене.

— Хвърлих заровете и загубих. Ще се опитам да преговарям за живота си, но няма да моля. Не съм като Куфу, жреца. Няма да се изпусна и да изцапам колесницата ти.

— А съкровището? Навсякъде се носят слухове, че съкровището на фараон Ехнатон, или поне част от него, е изчезнало от Ахетатон?

— Нищо не знам за това — заяви Азиру. — Но ще ти кажа какво направих. Седях си в двореца, гледах и слушах. Разбрах, че великият фараон на Египет се е изгубил в собствените си религиозни мечти, че отказва да изпрати войски през Синай, и реших да засвиря песен, на която всички да затанцуват. Не беше трудно да настроя един владетел срещу друг, да въвлека един незначителен принц в кървава разпра със съседа му. Хетите също се заинтригуваха. Подобно на мъже пред бой с кучета, те се приближаваха все повече и накрая пожелаха да участват. Нещата се ускориха. Разбрахме, че фараонът ви е мъртъв, погребан в странния си град; че жена му се опитала да направи преврат, но не успяла. При мен дойдоха Куфу и Джосер, а после и други. Мерире в Египет ме увери в подкрепата си — сви рамене. — Останалото знаеш. Ако не бе този каприз на съдбата, сега ти щеше да си в моята колесница с овързани крака и ръце, а главите на Хоремхеб и Небамум — набити на колове. Що се отнася до твоя фараон и неговото съкровище — поклати глава той, — не знам нищо.

Продължи да говори, сякаш бяхме стари другари и обсъждахме военни тактики. Смя се, като му разказах как със Собек се бяхме промъкнали в лагера му като наемници и бяхме заблудили капитан Узурек.

— Имали сте късмет — отвърна той. — Ако знаех за това, щях да ви разпитам много по-внимателно.

Бях заинтригуван от Азиру: дребен и тлъст, на пръв поглед дребен ханаански принц с къдрава коса и брада, от която все още се долавяше аромат на парфюм и масло, с пухкави бузи, малки очички и женска уста. Но беше много по-жилав, отколкото изглеждаше, а сърцето му — едно от най-коварните. Освен това беше и любопитен, задаваше въпроси за принц Тутанкамон и принцеса Анхсенамон; последните двама бяха станали повод за разделение между Азиру и египетските му съюзници.

— Намерението ни беше — призна Азиру — да унижим силата на Египет. Да разгромим армиите му в открита битка, да разграбим големите градове и да разрушим храмовете — усмихна се той едва-едва — или поне част от тях. Да дадем на Египет урок, който никога да не забрави. Да предизвикаме бунт в Куш. Да въвлечем и либийците.