Великият лов

Амирлинския трон се намръщи и се обърна към Моарейн.

— Лан ли го е научил на това?

— Не, майко. Знае го от Трам ал-Тор.

— Защо? — настоя Ранд отново.

Амирлинския трон го погледна право в очите и каза:

— Защото ти си Прероденият Дракон.

Куполът на празнотата се разтресе. Светът също. Всичко сякаш се завъртя около него. Той се съсредоточи върху нищото и празнотата се върна, светът се успокои.

— Не, майко. Аз мога да преливам, Светлината да ми е на помощ, но аз не съм Раолин Прокобник, нито Гуаир Амалазан, нито Юриан Каменолък. Можете да ме опитомите или да ме убиете, или да ме пуснете, но няма да стана питомен Лъжедракон, вързан на тарвалонската ви каишка.

Чу как Верин ахна и видя разширените от изумление очи на Амирлинския трон, твърди като синя скала. Това не го засегна; плъзна се по празнотата вътре в него.

— Къде си научил тези имена? — настоя Амирлин. — Кой ти каза, че Тар Валон е дърпал нишките на който и да е Лъжедракон?

— Един приятел, майко — отвърна той. — Веселчун. Казваше се Том Мерилин. Сега е мъртъв. — Моарейн ахна изненадано и той я погледна. Тя твърдеше, че Том не е загинал, но не беше му предоставила никакво доказателство, а той не виждаше как един човек би могъл да оцелее, след като се е счепкал в ръкопашен бой с Чезнещ. Самата мисъл за това бе твърде необичайна и се отвя от съзнанието му. Сега в него останаха само празнотата и самотата.

— Ти не си Лъжедракон — отвърна му твърдо Амирлин. — Ти си истинският Прероден Дракон.

— Аз съм само един овчар от Две реки, майко.

— Дъще, разкажи му цялата история. Истинската история, момче. Слушай добре.

Моарейн заговоря. Очите на Ранд се приковаха в лицето на Амирлин, но той слушаше.

— Преди близо двадесет години айилците прекосиха Гръбнака на света, Драконовата стена, за пръв път, откакто свят светува. Причиниха големи опустошения до пътя си към Кайриен, унищожиха всяка армия, изпратена срещу тях, и опожариха самия град Кайриен, и с бой си проправиха път до Тар Валон. Беше зима и валеше сняг, но нито студ, нито жега могат да спрат айилците. Последната битка, тази, която наистина имаше значение, се водеше извън Блестящите стени, в сянката на Драконова планина. След три дни и три нощи непрекъснати сражения айилците бяха принудени да се оттеглят, но те вече бяха постигнали това, заради което бяха дошли, тоест — да убият краля на Кайриен Ламан заради неговия грях спрямо Дървото. Оттук започва моята история. И твоята собст вена.

„Изсипаха се върху Драконовата стена като потоп. По целия си път до Блестящите стени.“ Ранд очакваше споменът да заглъхне, но чуваше гласа на Трам. Трам, болен и бълнуващ, сипещ тайните на своето минало. Този глас се блъскаше в купола на празнотата, мъчеше се да го пробие.

— Тогава аз бях една от Посветените — продължи Моарейн. — Както и нашата Майка, Амирлинския трон. Скоро двете щяхме да бъдем издигнати в сестринство и тази нощ бяхме придружителки на тогавашната Амирлин. Нейната Пазителка на Хрониките, Гитара Морозо, също беше там. Всяка друга призната сестра в Тар Валон беше навън да Лечителства всички ранени, които можеше да намери, дори и Червените. Беше призори. Огънят в камината не можеше да спре студа. Снегът най-сетне беше спрял и в покоите на Амирлин в Бялата кула можехме да помиришем пушека на околните села, опожарени по време на сражението.