Великият лов

— Нали знаеш за камата, която приятелят ти носеше? — Изкривената й устна показваше красноречиво какво си мисли за тази кама. — Тя също е открадната. Ако не се намери, връзката между него и ножа няма да се разруши напълно и той ще умре. Ако пожелаеш, можеш да тръгнеш с тях. Или да останеш тук. Без съмнение, лорд Агелмар ще те приеме за свой почетен гост толкова дълго, колкото пожелаеш. Аз също заминавам днес. Моарейн Седай ще ме придружи, както и Егвийн и Нинив, така че ти ще останеш сам, ако останеш. Изборът е твой.

Ранд се втренчи в нея. „Казва ми, че мога да постъпя така, както искам. Заради това ли ме извика? Мат загива!“ Погледна към Моарейн, която седеше с безстрастно изражение, събрала ръце в скута си. Имаше такъв вид, сякаш това, накъде ще тръгне той, е последното нещо на света, което може да я заинтересува. „Накъде ли се опитвате да ме тласнете, Айез Седай? Да ме изгори дано, но няма да тръгна по пътя, който вие ми предопределяте. Но ако Мат загива… Не мога да го изоставя. О, Светлина, как ли ще намерим тази кама?“

— Не е нужно да решиш веднага — каза Амирлин. Тя също като че ли не се интересуваше от избора му. — Но ще трябва да избереш преди Ингтар да е тръгнал.

— Ще яздя с Ингтар, майко.

Амирлинския трон кимна разсеяно.

— След като това е уредено, можем да минем към по-важните неща. Знам, че ти можеш да преливаш, момче. Ти какво знаеш за това?

Ранд зяпна. Издебна го, докато се тревожеше за Мат. Небрежно произнесените й думи го удариха като камшик. Всички съвети и указания на Лан се завъртяха хаотично в главата му. Той се втренчи в нея, облизвайки пресъхналите си устни. Едно беше да си мисли, че тя знае, а съвсем друго — да разбере, че наистина го знае. Най-после потта изби на челото му.

Тя се надвеси от трона си, очаквайки отговора му, но той имаше чувството, че й се иска да се дръпне назад. Спомни си какво му беше казал Лан. „Ако тя се бои от теб…“ Прииска му се да се разсмее. Ако тя се бояла от него!

— Не. Не мога. Искам да кажа… Не го направих нарочно. Просто се случи от само себе си. Не искам да… да преливам Силата. Никога повече няма да го направя. Кълна се.

— Не е необходимо — каза Амирлинския трон. — Е, това, разбира се, е мъдро от твоя страна. Но и глупаво също така. Някои могат да бъдат научени да преливат. Повечето не могат. Но твърде малко са родени със семето в себе си. Рано или късно, те овладяват Единствената сила, независимо дали го искат, или не, както хайверът става на риба. Ти ще продължиш да преливаш, момче. Не можеш да го предотвратиш. И по-добре ще е да се научиш да преливаш, да се научиш да го контролираш, иначе дори няма да доживееш собственото си полудяване. Единствената сила убива тези, които не могат да контролират потока й.

— И как очаквате да се науча? — попита той настоятелно. Моарейн и Верин седяха на столовете си невъзмутимо и го наблюдаваха. „Като паяци.“ — Как? Моарейн твърди, че не може да ме научи на нищо, а аз сам не знам нито как да се науча, нито на какво. Всъщност не искам. Искам да престана. Не разбирате ли? Да престана.