Великият лов

Когато наближиха женските отделения, Лан изведнъж го сряза:

— Котка, пресичаща площада!

Стреснат, Ранд инстинктивно възприе стойката, на която го бяха научили — с изпънат гръб, но напълно отпуснати мускули, сякаш бе увиснал на жица от темето надолу. Походката беше небрежно отпусната, почти арогантна. Отпусната външно; отвътре съвсем не се чувстваше отпуснат. Нямаше време да се чуди какво прави. Завиха по последния коридор в крак един с друг.

Когато приближиха до входа на женските отделения, жените там ги изгледаха спокойно. Някои седяха зад наклонени маси, преглеждаха дебели книги и от време на време вписваха нещо в тях. Други плетяха или бродираха на гергеф. Дами в копринени рокли, както и слугини в ливреи. Засводените порти стояха широко отворени, непазени от никого. Нямаше нужда от пазачи. Никой шиенарец нямаше да влезе без покана, но всеки шиенарец беше готов да защити тази порта, ако се наложеше, и трябваше да се случи нещо ужасно, за да се наложи такава защита.

Стомахът на Раяд се обърна и киселината стигна до гърлото му. „Само ще погледнат мечовете ни и ще ни върнат. Какво пък, нали тъкмо това искам? Ако ни върнат, може би все пак ще успея да избягам. Стига да не насъскат стражите срещу нас.“ Той се хвана здраво за стойката, предложена му от Лан, като за понесъл се клон сред бурно течение. Това беше единственият начин да се принуди да не подвие опашка и да не побегне.

Една от дамите на лейди Амалиса, Нисура, остави настрана бродерията си и се изправи, когато двамата се появиха на входа. Очите й пробягаха по мечовете им и тя стисна устни, но не каза нищо. Всички жени спряха заниманията си и ги загледаха, мълчаливи и напрегнати.

— Чест и почит на двама ви — каза Нисура и леко им кимна. Хвърли толкова бърз поглед към Ранд, че той не беше сигурен дали наистина го е забелязал. Това му напомни за думите на Перин. — Амирлинския трон ви очаква. — Тя направи знак и други две жени — не слугини: двамата бяха почетни гости — се приближиха да ги придружат. Жените им сториха поклон, с един косъм по-ниско от Нисура, и им посочиха пътя през сводестата порта. Вярно, изгледаха Ранд накриво, но повече не му обърнаха внимание.

„Всички ни ли търсят, или само мен? И защо всички?“ Вътре те се оказаха точно това, което Ранд очакваше — двама мъже в женските отделения, където мъжете бяха рядкост — и мечовете им предизвикаха не една повдигната вежда. След двамата мъже оставаха групички шепнещи жени — но си шепнеха твърде тихо, за да може Ранд да разбере какво обсъждат. Лан крачеше напред, като че ли изобщо не ги забелязваше.

А после се озоваха пред вратата на покоите на Амирлинския трон, където ги чакаха цели три Айез Седай. Високата Айез Седай, Леане, с нейния жезъл със златния пламък. Ранд не познаваше другите две, от Бялата и от Жълтата Аджа, ако се съдеше по ресните на шаловете им. Но помнеше лицата им, когато го гледаха изумени как тича размахал голия меч по същите тези коридори. Гладки лица с всезнаещи очи. Те го изгледаха с вдигнати вежди и стиснати устни. Жените, които бяха довели Лан и него, се поклониха ниско и предадоха мъжете на Айез Седай.