Великият лов

Очите му светнаха на слънцето като синкав лед. Тя се стегна, за да не отстъпи, и твърдият й поглед срещна неговия.

— Тъмния да ги вземе и Ранд ал-Тор, и Амирлинския трон заедно — изръмжа той и притисна нещо в дланта й. — Ще ти направя дар и ти ще го приемеш, та ако ще да ти го вържа с верига на шията.

Гледаше я като разярен синеок ястреб. Тя отвори шепа. Дарът бе пръстен с печат, от масивно злато, изтрит от старост, почти толкова голям, че двата й палеца да влязат в него. На него жерав бе разперил криле в полет над копие и корона. Всичко бе инкрустирано в съвършени подробности. Дъхът й секна. Пръстенът на кралете на Малкиер. Забравила за сърдития си поглед, тя вдигна глава.

— Не мога да го взема, Лан.

Той сви рамене.

— Това е нищо. Стара вещ, и вече безполезна. Но има хора, които ще го разпознаят, когато го видят. Покажеш ли го, ще те посрещнат като почетен гост, всеки владетел в Граничните земи ще ти помогне, ако имаш нужда. Покажеш ли го на някой Стражник, той веднага ще ти се притече на помощ или ще донесе твоето писмо до мен. Изпратиш ли ми го, или писмо, подпечатано с него, аз ще дойда при теб, без да се бавя. В това ти се кълна.

Погледът й леко се замъгли. „Ако сега се разплача, ще се самоубия.“

— Не мога… Не искам дар от теб, ал-Лан Мандрагоран. Ето, вземи си го.

Но той отклони усилията й да му върне пръстена. Обгърна ръката й с длан, нежно, но силно като вълча захапка.

— Тогава го вземи заради мен, като благодеяние. Или го хвърли, ако не ти харесва. На мен не ми е от никаква полза. — Той отри сълзата на бузата й с пръст и тя се стресна. — Сега трябва да тръгвам, Нинив машиара. Амирлин желае да тръгнем преди обяд, а ни чака още много работа. Може би ще можем да си поговорим отново на път за Тар Валон. — Той се обърна и се отдалечи с широки крачки по коридора.

Нинив докосна бузата си. Още усещаше допира на пръста му. Машиара. „Любима със сърцето и душата“ означаваше тази дума, но също така — изгубена любов. Изгубена безвъзвратно. „Глупачка! Престани да се държиш като момиче с още несплетена коса. Няма никаква полза да му позволяваш да те кара да изпитваш…“

Стиснала здраво пръстена в шепата си, тя се обърна и подскочи, защото се озова лице в лице с Моарейн.

— Ти откога си тук?

— Не толкова дълго, че да чуя нещо, което не е трябвало — отвърна й спокойно Айез Седай. — Ние наистина ще тръгваме скоро. Това го чух. Трябва да се погрижиш за багажа си.

Да тръгват. Това не бе проникнало в съзнанието й, когато Лан го каза.

— Ще трябва да се сбогувам с момчетата — промърмори Нинив и изгледа остро Моарейн. — Какво сте направили с Ранд? Той беше отведен при Амирлин. Защо? Ти казала ли си й за… за…? — Не можеше да го произнесе. Беше от нейното село и тя бе достатъчно по-голяма от него, за да й се случи да го наглежда един-два пъти, докато беше малко момче, но не можеше дори да си помисли за това, в което се бе превърнал, без стомахът й да се обърне.