Най-силната магия
- Автор: Лоуэлл Элизабет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диляна Радинска
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Най-силната магия». Краткое содержание книги:
С една своя дума тя може да превърне сватбата си във война. Но в прегръдките на благородния рицар я очаква обещание за необуздана страст. И любов, която нито насилието, нито предателството могат да разбият, любов, която побеждава проклятието и се оказва най-силната магия.
— За какво? — попита Мег, докато Доминик късаше второ парче месо от кълката.
— За храна, вода, лов, плячка, полет…
— Свобода — прошепна тя.
— Да — каза той, като й подаде късчето. — Подозирам, че неопитомените соколи говорят преди всичко за това.
Мег продължи да се храни от ръката му, без да откъсва очи от неговите. Имаше някаква особена интимност в тази необичайна ситуация. С всяка поета от неговите пръсти хапка между двама им сякаш се опъваха невидими нишки от тънка коприна — една, втора, трета — и се сплитаха в шнур, който ставаше все по-плътен, свързваше ги все по-здраво.
Докато миговете се нижеха един след друг в потъналата в тишина стая — тишина, която звънът на звънчетата по-скоро засилваше, отколкото нарушаваше, — Мег за пръв път в живота си осъзна защо най-добрите ловджийски хрътки се хранят само от ръката на господаря си и защо малките бебета се научават на близост от майчиното мляко.
И защо соколите — най-свободолюбивите от всички божи твари — поемат храна само от своя стопанин, кацат само на неговата китка, откликват само на неговия повик.
— Не ти ли харесва храната? — попита Доминик.
— Много е вкусна.
— Тогава защо спря да ядеш?
— Мислех си за соколите и господарите — отвърна Мег.
— Соколите нямат господари.
— Те ловуват само за да доставят удоволствие на стопанина си.
— Соколите ловуват за собствено удоволствие — каза Доминик, като пъхна още една хапка между устните й. — Техните стопани просто им осигуряват възможността да го правят.
— Всички мъже ли мислят така?
Той сви рамене.
— Не ме интересува как останалите мъже виждат връзката между сокола и човека. Ако глупаците искат да вярват, че те пускат сокола да лети, а не обратно, кой съм аз, че да се мъча да променям плитките им възгледи?
Мег се замисли над думите му, дъвчейки бавно. В момента, в който преглътна хапката, пред устните й се появиха хляб и сирене. Тя отвори уста, пое новата хапка… и усети как пръстът на Доминик нежно погали долната й устна.
— Да, но соколите са пленници, не хората — каза Мег.
— Случвало ли ти се е да пуснеш сокол на свобода?
— Веднъж.
— Защо го направи? — попита той.
— Защото така и не можа да свикне с каишката си.
— Аха. Но всички останали свикват, нали?
Тя кимна.
— И по този начин — продължи Доминик — тези твои свирепи сестри са се научили на друг вид свобода.
Зелените й очи се впериха в него с ням въпрос.
— Свободата да има кой да се грижи за тях, когато земята бъде скована от лед — обясни той, — да бъдат хранени, когато по горите и полята няма плячка, да живеят по-спокойно и два или три пъти по-дълго от своите неопитомени събратя. Кой може да каже кой вид свобода е по-добър?
Мег понечи да каже нещо, но тозчас между устните й бе пъхната сладка смокиня.
— Всичко зависи от това дали соколът е готов да приеме този нов живот — завърши Доминик.
Мег сдъвка бързо смокинята, понечи отново да каже нещо и устата й отново се оказа пълна с храна. Тя погледна смръщено своя съпруг и видя, че Доминик се усмихва.
— Ейл? — попита невинно той.
Мег преглътна и благоразумно кимна, вместо да говори.
Доминик надигна каната с ейл и отпи от нея. Мег зачака, убедена, че след малко ще поднесе каната към устните й като към малко дете, което тепърва се учи да пие от чаша.
Но това, което срещна устните й, бе не студената кана, а топлите устни на Доминик. Струя хладен, силен ейл обля езика й и тя автоматично я глътна. Доминик захапа лекичко устните й, сетне вдигна глава и отпи повторно от каната. После се обърна и отново й даде да пие от устните му.
Първичната чувственост на този акт накара цялото й тяло да затрепери. Звънчетата зашепнаха почти загадъчно с гласчета, които по-скоро се усещаха, отколкото се чуваха. А Доминик продължаваше да отпива от каната и да пои Мег от устните си, докато главата й не се замая.
— Достатъчно — прошепна тя.
Беше допряла устни до неговите. Вдишваше упоителния аромат на ейл в дъха му, вкусваше топлината му, усещаше острите му зъби, които нежно хапеха долната й устна.
— Сигурна ли си? — попита той.
— Боя се, че не издържам на пиене. Чувствам се замаяна.
Смехът на Доминик бе като гласа му — плътен, кадифен, страстен.
— Не си замаяна от нищожното количество ейл, което изпи — промълви той, докосвайки устните й със своите при всяка дума, — а от начина, по който го изпи.
Мег не се и опита да спори. Много добре знаеше, че никога не й се е случвало да я хваща от толкова малко ейл.
— Може би просто все още съм гладна — каза тя, като погледна с копнеж към подноса с храна.