Най-силната магия
- Автор: Лоуэлл Элизабет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диляна Радинска
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Най-силната магия». Краткое содержание книги:
С една своя дума тя може да превърне сватбата си във война. Но в прегръдките на благородния рицар я очаква обещание за необуздана страст. И любов, която нито насилието, нито предателството могат да разбият, любов, която побеждава проклятието и се оказва най-силната магия.
— Питки, сирена, птиче месо, горчица, ейл… — започна да изрежда той, като вдигна подноса, внесе го в стаята и затвори небрежно вратата с крак — …смокини, стафиди, орехи, захаросани бадеми. И купчина сурови зеленчуци, чието предназначение ми убягва. Да не би Саймън да е очаквал някой заек да се присъедини към вечерята ни? Мег се усмихна.
— Вината е на Марта, готвачката. Тя знае колко обичам да ям пресни зеленчуци през пролетта.
— Наистина? — Едната му черна вежда се вдигна скептично. — Това пак ли е някакъв друидски ритуал?
— Не — каза през смях Мег и посегна към едно листо хрупкава зелена салата. — Дори Гуин ми се присмива, че съм пасяла из градината като овца.
Доминик се извърна и попречи с тяло на ръката й да поднесе листото към устата й.
— Търпение, малка соколице. Трябва да свършим някои неща, преди да започнеш да ядеш.
И пред изненадания поглед на Мег той остави подноса на масата до големия й стол, сетне спокойно се зае да изгася една по една свещите и газените лампи в стаята. Отне му доста време, защото те съвсем не бяха малко — към светлината Мег изпитваше същата инстинктивна обич и копнеж, каквито изпитваше към бистрата вода и растенията.
— Какво… — тревожно възкликна тя.
— В птичарниците винаги цари тъмнина. Или предпочиташ да ти сложа качулка?
— Не може да говориш сериозно.
— Напротив, говоря напълно сериозно. Тъмна клетка или копринена качулка за моята малка соколица. Изборът оставям на теб.
Студената стоманена нотка в инак нормалния му тон показа на Мег, че с поведението си е прекрачила границата на неговото търпение. Думите, произнесени от него в църквата, отекнаха злокобно в съзнанието и. Веднъж вече бе престъпила волята му пред васалите и хората от крепостта. Щеше да е неразумно да го прави повторно.
— Тъмна клетка — мрачно каза тя.
Доминик спусна кепенците, сякаш се боеше да не би някой студен зимен вятър да надзърне през тях. Мег с мъка се сдържа да не запротестира. Дори при най-страховитите бури тя винаги оставяше кепенците леко отворени. Обичаше сияйната, сребристосива дневна светлина да облива стаята й със своята красота.
Сега същата тази стая, осветена само от малкия огън в камината, й се струваше като… да, като клетка.
Когато обаче Доминик отиде до огъня, сякаш се канеше да угаси дори този слаб източник на светлина, Мег не успя да се въздържи и възкликна ужасено. Той се извърна, изгледа я замислено и сложи в огъня още дърва. От гърдите й се изтръгна дълга, почти беззвучна въздишка на облекчение.
Доминик я чу и се усмихна на себе си, защото това бе знак, че е прочел правилно мислите й. Първата битка беше спечелена — тя бе приела своето пленничество. Сега предстоеше да преговарят за условията на това пленничество.
Той се настани на големия стол и кимна към скута си.
— Седни. Аз ще ти прислужвам.
Мег пристъпи нерешително напред. Безброй мънички звънчета се разлюляха и запяха.
— О! — възкликна тя, спря за миг, после направи още една крачка, заслушана в звъна им. — Много е хубаво.
— Като песен на цветя?
— Да — промълви Мег и въпреки уплахата си се усмихна. — Или като смях на пеперуди.
— Радвам се, че моят подарък ти харесва.
— Наистина ми харесва, госпо… ъъъ, Доминик. Много мило от твоя страна.
— Радвам се, че ме смяташ за мил — каза той със загадъчна усмивка.
Тя приседна свенливо на коленете му. Доминик обаче я хвана и я намести в скута си така, че да е полуоблегната на лявото му рамо. Сребърният блясък в очите му порази Мег. В почти тъмната стая те блестяха като бистри кристали.
С дясната си ръка Доминик откъсна една пилешка кълка от подноса пред себе си. Мег се пресегна да я вземе, но той я вдигна високо, за да не може да я стигне.
— Не. Аз ще те храня, малка соколице.
Тя го погледна слисано. Доминик се усмихна и откъсна парче месо от кълката със зъбите си, бели и чисти като зъби на млада хрътка. После пое късчето между пръстите си и й го поднесе. Но когато Мег понечи да го вземе, той отново вдигна високо ръка и каза меко:
— Не така. Соколите нямат пръсти.
Тя зяпна от изненада. Доминик се възползва от това и бързо пъхна късчето месо в устата й.
— Точно така — измърмори той така, сякаш говореше на своя сокол в птичарника. — Не беше толкова трудно, нали?
Мег поклати глава, дъвчейки бавно. Звънчетата, закачени за плитките й, звъняха като тези по краката на сокола.
— Още? — попита Доминик.
Тя кимна.
Той се усмихна.
— Някои соколи — имам предвид специалните, вълшебните соколи — могат да говорят.