Отровите на короната
- Автор: Дрюон Морис
- Серия: les rois maudits #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Никола Георгиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отровите на короната». Краткое содержание книги:
Затова и тайните съпрузи се виждаха рядко. Младата прислужница обаче се показваше отзивчива към щедростта на Гучо, а и главният чиновник Рикардо не й беше безразличен; тя мечтаеше да се задоми в града и охотно се застояваше сред касите и сметководните книги, слушаше приятното звънтене на среброто във везните, докато на първия етаж на банката ставаха кратките срещи на влюбените съпрузи.
Тези минути, изтръгнати от надзора на семейство Кресе и от забраните на света, бяха отначало като малки оазиси на светлина за необикновената брачна двойка, която не бе прекарала още и десет часа заедно. Гучо и Мари живееха по цяла седмица със спомена за тези мигове; омаята от първата брачна нощ не се бе оказала мимолетна. При последните срещи обаче Гучо долови известна промяна у младата жена. И той като господарката Елиабел бе забелязал неспокойния поглед, тъгата и сенките, които от известно време помрачаваха лицето й.
Той отдаваше тези признаци на трудностите и заплахите, тегнещи над неестественото положение, в което се намираха. Щастието, давано по малко и винаги обвито в дрипите на измамата, скоро се превръща в терзание.
„Но нали тъкмо тя се противопоставя да нарушим това мълчание! — си говореше той. — Твърди, че семейството й никога нямало да признае нашия брак и ще ме преследват със съд. И чичо ми мисли същото. Какво да се прави тогава?“
— За какво се безпокоите, възлюбена моя? — я попита той на третия ден на юни. — Ето вече няколко пъти как се срещаме и вие не изглеждате така щастлива, както преди. От какво се боите? Нали знаете, че съм тук, за да ви пазя от всичко.
Пред прозореца бе нацъфтяло едно черешово дърво, в чийто листак цвърчаха птички и жужаха пчели.
— От това, което ще стане с мен, любими мой — отвърна тя, — и вие самият не можете да ме опазите.
— Но какво ви е?
— Само това, което по божия воля трябва да дойде от вас — каза Мари и сведе глава.
Той искаше да бъде сигурен, че е разбрал добре.
— Дете ли? — промълви той.
— Страх ме беше да ви призная. Боях се, че ще ме обичате вече по-малко.
Няколко мига той не беше в състояние да проговори, защото нито дума не идваше на устата му. После взе лицето й в ръцете си и я накара да го погледне в очите.
Като почти всички същества, обречени на огъня на страстта, едното око на Мари бе мъничко по-малко от другото; тази разлика, която никак не накърняваше красотата й, личеше по-ясно при сегашното й болезнено състояние и правеше изражението й още по-затрогващо.
— Мари, не се ли радвате? — рече Гучо.
— О, разбира се, ще се радвам, ако знам, че и вие се радвате.
— Мари, та това е чудесно! — извика той. — То е истинско щастие и нашият брак, така или иначе, ще трябва да излезе наяве. Този път вашите ще трябва щат нещат да се примирят. Дете! Дете!
Той я оглеждаше от главата до петите като замаян. Чувствуваше се мъж, чувствуваше се силен. Малко оставаше да се подаде от прозореца и да изкрещи новината на цялото селище.
В момента, когато преживяваше нещо необикновено, този млад човек виждаше всичко в най-розова светлина. Едва на другия ден си даваше сметка за неприятностите, които можеха да произлязат от постъпките му.
От приземния етаж се чу гласът на прислужницата, която им напомни часа.
— Какво ще правя сега, какво ще правя? — рече Мари. — Никога няма да посмея да кажа на майка си.
— Добре тогава, аз ще дойда да й кажа.
— Почакайте, почакайте още една седмица.
Той тръгна пред нея по тясната дървена стълба и й подаде ръце, за да й помогне при слизането, сякаш изведнъж бе станала съвсем крехка и трошлива и трябваше да бъде прикрепяна на всяка стъпка.
— Но на мен още не ми е трудно да вървя — каза тя.
Той почувствува колко смешно беше поведението му и щастливо се разсмя. После я взе в прегръдките си и устните им се сляха в толкова дълга целувка, че тя се задъха.
— Трябва да вървя вече, трябва да вървя — каза Мари.
Но радостта на Гучо беше толкова заразителна, че тя си тръгна успокоена. Упованието и смелостта й се възвърнаха просто защото Гучо знаеше вече тайната й.
— Ще видите, ще видите какъв хубав живот ни чака! — й каза той, като я изпровождаше до градинската порта.
Творецът е проявил голяма мъдрост и много съчувствие към хората, като им е отнел знанието за бъдещето, но им е дал да се наслаждават на спомените и да мечтаят за бъдните дни. Много хора несъмнено биха загубили волята си за живот, ако можеха да знаят какво ги, очаква. Какво биха сторили тия двама съпрузи, тия двама влюбени, ако знаеха тази сутрин, че вече няма никога да се видят през живота си?