Отровите на короната
- Автор: Дрюон Морис
- Серия: les rois maudits #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Никола Георгиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отровите на короната». Краткое содержание книги:
Мари пя през целия път на връщане сред ливадите, осеяни с жълтурчета, и цъфналите дървета. Понечи да се спре на брега на Молдр, за да си набере перуники.
— Да украсим параклиса у дома — каза тя.
— Госпожо, побързайте — й отвърна прислужницата, — ще ви се карат.
Мари се прибра в имението, качи се направо в стаята си и като влезе, усети, че земята пропада под нозете й. Посред стаята стоеше госпожа Елиабел и мереше една връхна дреха, разпорена на пояса. Мари видя, че всичките й, не много на брой дрехи, които бе разширила по същия начин, бяха нахвърляни върху леглото.
— Отде идваш, та толкова закъсня? — попита госпожа Елиабел.
Мари не каза нито дума, а перуниките изпопадаха от ръцете й.
— Няма нужда да говориш, за да разбера — подзе госпожа Елиабел. — Съблечи се!
— Майко!… — промълви Мари с пресипнал глас.
— Свали дрехите си, заповядвам ти!
— Никога — отговори Мари.
Отказът й бе последван от звучна плесница.
— А сега ще се подчиниш ли? Ще признаеш ли греха си?
— Не съм сторила грях! — отвърна жарко Мари.
— А това, дето си напълняла, от какво е? — изкрещя госпожа, Елиабел, сочейки дрехите.
Гневът й се разпали още повече, като изведнъж видя пред себе си не вече детето, покорно на майчината воля, а една жена, която й се противеше.
— Добре, тъй да бъде, аз ще стана майка, да, и Гучо е бащата! — каза Мари. — Но няма защо да се червя, за щото не съм сторила грях. Гучо е мой съпруг!
Госпожа Елиабел не повярва нито дума от приказките за среднощната сватба. Но и да ги беше взела за истина, нищо не би се променило. Мари бе действувала мимо волята на семейството, мимо бащината власт, упражнявана от името на покойния баща от майка й и неговия първороден син. Момичето нямаше право да разполага със себе си. А и този италиански монах може просто да е излъгал, че е монах. Не, госпожа Елиабел решително отказваше да повярва в баснята за мнимата венчавка.
— И да ме убиете, чувате ли, майко, и да ме убиете, никога няма да изповядам нещо друго! — повтаряше Мари.
Бурята продължи повече от два часа; накрая госпожа Елиабел затвори дъщеря си в стаята и завъртя два пъти ключа.
— В манастир! В манастир за покаяни девици ще отидеш — извика тя през вратата.
Мари се строполи в ридания сред разхвърляните дрехи.
Господарката Елиабел трябваше да чака до вечерта, за да съобщи всичко на синовете си, когато те се върнаха от полето. Семейният съвет трая кратко. Двамата момци изпаднаха в ярост, а по-малкият, Пиер, почувствал се почти виновен, задето досега бе защитавал Гучо, кипеше повече от другия и повече налиташе на мъст и кръв. Бяха опозорили сестра им, бяха ги измамили по най-долен начин под собствения им покрив! Един ломбардец, един лихвар! Те щяха да го приковат за корема на вратата на собствената му кантора.
Двамата взеха ловните си пики, оседлаха наново конете си и препуснаха към Нофл.
А тази вечер Гучо, премного възбуден, за да може да заспи, се разхождаше в градината. Нощното небе бе обсипано със звезди, мракът изпълнен с благоухания; пролетта на Ил дьо Франс беше в разгара си и насищаше въздуха със свежия дъх на сокове и роса.
Сред тишината на полето Гучо с наслада слушаше шума на стъпките си — едната по-тежка, другата по-лека — върху едрия пясък, а гърдите му се струваха тесни, за да удържат радостта му.
„Като си помисля, че са минали само шест месеца — си каза той, — откакто креех в онази окаяна болница… Колко хубаво е да живееш!“
Мечтаеше. В този час, когато съдбата му бе вече решена, той мечтаеше за бъдещото си щастие. Виждаше вече как край него расте многобройна челяд, родена от една дивна любов, челяд, в чиито жили свободната сиенска кръв щеше да се смеси с благородна френска кръв. Той щеше да стане големият Балиони, родоначалник на могъща династия. Мислеше вече как ще пофренчи името си на Балион дьо Нофл; кралят сигурно щеше да го удостои с благородна титла, а синът, който Мари носеше в утробата си — защото нямаше съмнение, че ще бъде син, — един ден щеше да бъде посветен в рицарски сан.
От мечтите му го изтръгна чаткането на конски копита по каменните улички на Нофл; сетне конниците спряха пред кантората и чукчето на вратата загърмя силно.
— Къде е тоя негодник, тоя обесник, тоя евреин? — за крещя нечий глас и Гучо веднага позна, че е на Пиер дьо Кресе.