Сенки в Оксфорд (Загадката, разказана от Рицаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сенки в Оксфорд (Загадката, разказана от Рицаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
През деня спътниците си разказват известните на всички весели и поучителни истории, за да разнообразят дългия път. А нощем, когато отседнат в някой хан, разказите продължават но тогава всеки обещава да разкаже по някоя тайнствена история за тъмни дела, обвити с мрака на годините.
Започва разказът на Рицаря.
Властите в Оксфорд са озадачени от поредица жестоки убийства, които слуховете свързват с древен култ, съществувал по тези земи преди векове. Лично кралят изпраща своя приближен сър Годфри Ийвсдън и писаря Александър Макбейн да разследват убийствената тайна. Една сляпа заклинателка им помага срещу незнайния враг.
Рицарят и младият му спътник трябва да се преборят не само със сенките на древното зло, но и със съперничеството, което красотата на една жена разгаря в сърцата им.
— И все пак — прекъсна го Макбейн — ти ходиш на черква, сър Годфри. Приемаш причастието. Вярваш ли, че парченцето нафора и чашата вино наистина представляват тялото и кръвта Христови?
— Да. — Рицарят се обърна и потри страната си. — Но това е религия, предмет на вярата. Различно е от… — Гласът му заглъхна.
— От реалността ли? — попита сестра Идит.
— Да, да, от реалността!
Заклинателката запретна ръкавите на дрехата си.
— Ами ако няма разлика, сър Годфри? Ако всичко е само част от една и съща реалност? И както казва великият Аристотел, ние просто слагаме разделителните черти, за да изглеждат нещата по-разбираеми?
— Какво имаш предвид?
— Това, което има предвид — рязко се обади Макбейн, често се дискутира в колежите на Оксфорд и Кембридж.
Рицарят издаде презрителен звук.
— Не, чуй — обясни му търпеливо Макбейн. Той приближи до прозореца и посочи към капака, където пълзеше някакво малко насекомо. — Мислиш ли, че тази муха или каквото и да е, знае, че ние сме в тази стая? Нещо повече, сър Годфри, смяташ ли, че това насекомо разбира идеята за тази стая или за нашето съществуване?
Рицарят поклати глава.
— Но това, че насекомото не осъзнава съществуването ни. — подчерта Макбейн, — не означава, че ние не съществуваме, нали?
Рицарят сви рамене.
— Писарят е прав — тихичко изцъка сестра Идит. — Както насекомото, ние определяме нашата реалност, сър Годфри, от това, което виждаме, пипаме, чувстваме и разбираме.
— Но какви са стригоите? — възкликна сър Годфри. — С острите им зъби и кървавите им жертвоприношения? И твоята история, госпожо, за това, че духът на стригоя може да напуска трупа и да обсеби друго тяло?
— Виждал ли си как се разпространява чумата? — попита сестра Идит.
— Да — отвърна тихо рицарят. — Първата ми съпруга умря от чума.
— Съжалявам, сър рицарю. Можеш ли да обясниш как чумата се е пренесла от някого на нея? Или от нея на някой друг?
Рицарят поклати глава.
— По същия начин и стригоите се прехвърлят от тяло в тяло — продължи сестра Идит. — С две думи, сър Годфри, това, че аз не мога да го обясня, не значи, че то не става. — Тя въздъхна и разпери ръце. — Острите зъби не са нищо, зъбите могат да се наточат. Някои може да ги имат, други не.
— Но духът на стригоя? — настояваше сър Годфри.
— Сър Годфри, ти си се бил при Поатие и си помогнал да бъде спряно френското нашествие?
Рицарят кимна.
— Умори ли се? Изтощи ли се?
— Да, госпожо, до смърт.
— Но събратята ти по оръжие, рицарите, бяха избити, нали?
— Да, Бог да се смили над душите им.
— И какъв ефект оказа смъртта им върху теб? Сър Годфри вдигна вежди.
— Биех се още по-яростно, сякаш получавах нови сили. Сестра Идит се приведе към него.
— И откъде знаеш, че душите на твоите мъртви другари не са ти влели сила?
Рицарят леко се усмихна и се върна на масата.
— Всичко — обясни сестра Идит, — всичко под слънцето има свое обяснение. Както казах, само затова, че ние не можем да го намерим, не значи, че то не съществува.
— Ами Господарят-стригой? — попита Макбейн, като седна до сър Годфри. — Труп, който може да съществува години, без да се разложи, а после да възкръсне?
Сестра Идит сви рамене.
— Мога само да кажа, Александър, че сигурно има обяснение. — Заклинателката потърка лицето си с ръце. — Когато бях затворена във Влахия, чувах истории от Изтока, странни легенди за хора, които можели да спят години наред и приличали на мъртви. Във Влахия се говореше същото за стригоите. Селяните там имаха друго име за дявола. Наричаха го „Великия дракон“ или „Дракула“ и твърдяха, че Господарите-стригои са негови синове. Бог знае каква е силата на човешкия ум. Добротата му е вечна, както и злата му воля. Милостивият Бог казва, че ако имаме достатъчно вяра или сила, можем да накараме едно дърво да се изкорени и да пусне корен в морето. Защо да нямат Владетелите на Мрака същите сили, ако злостта им е голяма и достатъчно силна? Живеем в свят на знаци и символи. Слагам ръка върху Евангелието, когато обещавам нещо и се смятам обвързана с клетва — Тя сви рамене. — Демоните на въздуха и техните подчинени на земята също имат своите зловещи, тъмни ритуали. Александър се протегна, хвана тънката ръка на заклинателката и леко я стисна.
— Толкова учена, колкото и боец — подразни я той шеговито. — Сър Годфри, сестра Идит е прав. Ако прочетеш историята на Евзебий, ще намериш разказ за седмина младежи, които по времето на един от римските императори, се укрили в една пещера до Ефес и спали там столетия наред.24
24
Според една християнска легенда седмина юноши, преследвани заради вярата им, се укрили в една пещера, където били зазидани живи. Там потънали във вълшебен сън; едва по времето на император Теодосий II (приблизително 200 години по-късно) пещерата била отворена и спящите се събудили. — (Б. пр.)