Сенки в Оксфорд (Загадката, разказана от Рицаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сенки в Оксфорд (Загадката, разказана от Рицаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
През деня спътниците си разказват известните на всички весели и поучителни истории, за да разнообразят дългия път. А нощем, когато отседнат в някой хан, разказите продължават но тогава всеки обещава да разкаже по някоя тайнствена история за тъмни дела, обвити с мрака на годините.
Започва разказът на Рицаря.
Властите в Оксфорд са озадачени от поредица жестоки убийства, които слуховете свързват с древен култ, съществувал по тези земи преди векове. Лично кралят изпраща своя приближен сър Годфри Ийвсдън и писаря Александър Макбейн да разследват убийствената тайна. Една сляпа заклинателка им помага срещу незнайния враг.
Рицарят и младият му спътник трябва да се преборят не само със сенките на древното зло, но и със съперничеството, което красотата на една жена разгаря в сърцата им.
— Значи е убил всички сам?
— Не. Отворил е вратата, за да пусне другите.
— Ами стражата ми? — възрази Бийчъм. — Градската стража не е видяла никого.
— Сър Годфри — попита Александър, — кого срещнахме, когато обикаляхме през нощта улиците на Оксфорд?
— Никого.
— Помисли пак.
— Няколко просяци. — Челюстта на рицаря увисна. — Разбира се! Кой би помислил, че някой просяк — сакат, покрит в мръсотия и облечен в парцали, — е убиецът?
— Така е — продължи Александър. — Просяците са винаги край нас. Отминаваме ги, отнасяме се към тях с презрение. Ами ако четири или пет от тях са всъщност съучастници на отец Андрю? Някои от онези младежи, които му помагат в черквата да раздава хляб и месо на бедните. Ще се върна на този факт след малко. Тези млади хора, маскирани като просяци и под закрилата на мрака, застават пред къщата. — Щом семейството е упоено, отец Андрю пуска съучастниците си вътре. Прерязват гърлата на жертвите, извършват отвратителните си ритуали и отново изчезват в нощта. — Александър направи пауза. — Никога не са ги обезпокоявали, освен когато попаднали на онзи пиян студент, когото по-късно арестувахте, сър Осуалд. Знаели са, че ще дойдем тук и са омазани младежа с кръв, за да ни заблудят, а после са избягали.
— Какви други доказателства имаш? — попита тихо сестра Идит.
— И хоспиталиерът, и прислужницата от „Митрата“ са имали в себе си малки метални дискове. Навярно отец Андрю и помощниците му ги раздават на бедните, за да получат срещу тях купа каша и филия хляб. Помните ли когато го срещнахме пред черквата?
Сър Годфри кимна.
— Но защо ги е убил? — попита проктор Ормистън.
— Мисля, че Летисия ни е носела диска като доказателство за връзката между мъртвия й приятел и отец Андрю. А в случая с хоспиталиера… — Александър се усмихна горчиво и седна. — Не забравяйте, че е бягал от закона. Пристигнал в Оксфорд гладен и жаден и какво е направил? Къде е можел да получи храна?
— Разбира се! — Съмнението изчезна от лицето на шерифа. — Присъединил се е към просяците пред черквата „Сейнт Питър“. Затова е получил диска.
— Направил е още нещо. Носел е ценна реликва със себе си. Подозирам, че е отишъл в черквата и я е скрил някъде. Сър Осуалд, майко Констанс, вие познавате добре Оксфорд. Има ли в черквата „Сейнт Питър“ саркофаг на кръстоносец?
— Le chevalier d’outre mer? Рицарят от земите отвъд морето? — ахна проктор Ормистън.
— Точно така — съгласи се Александър. — Рицар, който е преминал морето.
— Да, има — каза Бийчъм. — Голям саркофаг в един от страничните кораби. Върху него има легнала статуя на рицар с кръстосани в глезените крака — символ, че е участвал в кръстоносните походи.
— Ако отидем там, сигурен съм, че ще намерим реликвата. Отец Андрю е бил слуга на злото. Може да се е преструвал, че чете литургия, но никога не е освещавал хляба или виното. Може да се е правел, че държи светото причастие в храма, но всъщност го е нямало там. Затова църквата не е представлявала опасност за него. Но присъствието на могъщата икона, ако вярваме на сестра Идит, би разкрило злото у него и последователите му. Затова черквата била затворена, под претекст, че покривът има нужда от ремонт. В действителност стригоят — отец Андрю — е търсел извинение да не стои близо до реликвата. Разбира се, хоспиталиерът е трябвало да умре заради престъплението си.
— Какви други доказателства има? — попита сестра Идит.
— Стигаме до отварянето на криптата в тринитарианския манастир от абат Самсън. Може би си спомняте, че абат Самсън е бил посетен от някого, който го придружил там. Приор Едмънд го нарича „alius“, „другия“. Но Едмънд е бил образован човек, би трябвало да използва „alter“. Бях заинтригуван. Но когато поговорих с малкия Робърт и чух за „молитвата“, разбрах. Сестро Идит, как наричат понякога свещениците?
— Christus alius — отвърна тя. — Още един Христос.
— Мисля, че това е имал предвид Едмънд. Самсън и още един свещеник са отишли в криптата. По някакъв начин отец Андрю убедил Самсън, че присъствието му е необходимо, разчитайки на желанието на игумена да намери съкровище и да обогати манастира си. — Александър сви рамене. — Отец Андрю всъщност искал да се увери, че Господарят-стригой, заровен преди векове от сър Хюго Мортимър, още лежи там. — Писарят завъртя чашата в ръката си. — Има и други доказателства: нападението срещу мен, когато стригоите всъщност искаха да убият малкия Робърт. Кой знаеше, че той е тук, освен отец Андрю и хората в тази стая?