Сенки в Оксфорд (Загадката, разказана от Рицаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сенки в Оксфорд (Загадката, разказана от Рицаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
През деня спътниците си разказват известните на всички весели и поучителни истории, за да разнообразят дългия път. А нощем, когато отседнат в някой хан, разказите продължават но тогава всеки обещава да разкаже по някоя тайнствена история за тъмни дела, обвити с мрака на годините.
Започва разказът на Рицаря.
Властите в Оксфорд са озадачени от поредица жестоки убийства, които слуховете свързват с древен култ, съществувал по тези земи преди векове. Лично кралят изпраща своя приближен сър Годфри Ийвсдън и писаря Александър Макбейн да разследват убийствената тайна. Една сляпа заклинателка им помага срещу незнайния враг.
Рицарят и младият му спътник трябва да се преборят не само със сенките на древното зло, но и със съперничеството, което красотата на една жена разгаря в сърцата им.
— Защо Лондон? — попита сънливо Александър, докато спускаше крака от леглото и тихичко ругаеше шумното въодушевление на рицаря.
— Вече изпратих куриерите на майка Констанс до адмирала на източното крайбрежие в Куинсхайт. Помолих за най-бързия боен кораб по Темза, който да ни закара до Уитби. Можем да блокираме пристанището, ако се налага, и да преследваме убийците.
Александър се облече и обръсна с тракащи зъби от студа в стаята си. Облече грижливо риза, жилетка, вълнен жакет, панталон и обу специалните си, подплатени с кожа пътни ботуши. Прибра принадлежностите си в дисагите, включително дневника, взет от тринитарианския манастир и слезе долу, за да закуси. Сестра Идит вече беше дошла и отиде със сър Годфри да подготвят конете си. Александър се нахрани с охота и огледа малката варосана къща за гости. Знаеше, че работата му тук е приключена. Имаше чувството, че никога няма да се върне и това го караше да се чувства неловко, защото си спомняше златните къдрици на Емили, сините й блестящи очи и топлата гладка кожа на ръцете й. Облегна се на масата и се замисли за последните смутни дни — пристигането му в Оксфорд в дъжда, ужасните сцени, на които беше присъствал, привидната святост на отец Андрю, постоянното мълчание на майка Констанс и пълното рухване на проктор Ормистън. Въздъхна, допи халбата топъл ейл, прекръсти се и отиде при другите.
Конете бяха оседлани. Майка Констанс се беше съгласила да отстъпи собственото си дребно конче, кротко, но издръжливо, на сестра Идит, а две от нейните конярчета щяха да ги придружат до Лондон. Дисагите бяха прехвърлени през гърбовете на товарните понита, коланите на седлата, стремената и юздите — проверени. Тримата се сбогуваха. Игуменката изглеждаше облекчена, че манастирът й ще се освободи от странните гости и зловещите дела, които разследваха. Макар никой да не си го призна, и сър Годфри, и Макбейн се надяваха, че лейди Емили ще се появи. Рицарят мислеше да поиска разрешение от майка Констанс да се сбогува с нея, когато изтощеният Бийчъм влезе с коня си в манастирския двор. Шерифът се свлече от седлото. Някога закръгленото му лице сега беше бледо и изпито, големи тъмни сенки ограждаха очите. Приличаше на човек, който е стигнал края на силите си. Бавно приближи към тях, като разтриваше бедрата си и тихичко мърмореше от болките, причинени от продължителното време, прекарано на седлото.
— Заминавате ли? — попита рязко той.
— За Лондон — отговори му сър Годфри. — Възнамеряваме да догоним отец Андрю, сборището му и кошмарното създание, което са извадили от криптата.
— Тогава ви желая успех.
Бийчъм сложи двете си ръце на кръста, протегна се и потърка небръснатото си лице.
— Запечатах черквата — продължи той — и обявих, че цялата сграда е нестабилна. Войниците ми, новите наемници, които доведох, вече изкопаха труповете от гробището. Смятам, че са на изчезналите студенти.
Шерифът се обърна и без да се притеснява от присъствието на майка Констанс, се изхрачи и плю.
— Не са приятна гледка — добави той дрезгаво. — Убити са като останалите — гърлата им са прерязани от ухо до ухо. Някои вече са изгнили. Били са заклани като прасета и заровени в празни гробове.
— Как е проктор Ормистън? — попита Александър. Шерифът се почука по слепоочието.
— Проктор Ормистън е обезумял, умът му е болен. Седи в кабинета си, мърмори и размества хартиите по бюрото си. Страхува се да излезе, дори за да се облекчи. Дните му като учен са приключени. Бог да го пази! — Зачервените очи на сър Осуалд се втренчиха в рицаря. — Зло! — въздъхна шерифът. — Чисто зло! Казвам ти, сър рицарю — очите му се спряха върху сестра Идит и Макбейн, — и на вас, бил съм в Долината на смъртта. — Той облиза устни. — Още един куриер се готви да тръгне за Лондон. По Божията воля и с кралското съгласие, до края на седмицата ще напусна Оксфорд. — Стисна ръцете на рицаря и Макбейн, после лекичко целуна пръстите на сестра Идит. — Сбогом и Бог да е с вас! — Шерифът се върна при коня си, яхна го, грабна юздите и още веднъж се обърна към тях. — Сбогом, надявам се вече никога да не се срещнем!
После обърна коня си и препусна през манастирската врата.
Сър Годфри и придружителите му приключиха със сбогуванията. Почти бяха стигнали вратите, когато майка Констанс отново се появи, сплела ръце с лейди Емили, която изглеждаше свежа като майска утрин. Александър й отправи обичайните любезности, наведе се да й целуне ръка, която задържа малко по-продължително от приетото. После лейди Емили отиде до сър Годфри, сложи нежно ръце на мускулестото му бедро и се вгледа в лицето му, което изглеждаше още по-сурово под шлема му.