Сенки в Оксфорд (Загадката, разказана от Рицаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сенки в Оксфорд (Загадката, разказана от Рицаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
През деня спътниците си разказват известните на всички весели и поучителни истории, за да разнообразят дългия път. А нощем, когато отседнат в някой хан, разказите продължават но тогава всеки обещава да разкаже по някоя тайнствена история за тъмни дела, обвити с мрака на годините.
Започва разказът на Рицаря.
Властите в Оксфорд са озадачени от поредица жестоки убийства, които слуховете свързват с древен култ, съществувал по тези земи преди векове. Лично кралят изпраща своя приближен сър Годфри Ийвсдън и писаря Александър Макбейн да разследват убийствената тайна. Една сляпа заклинателка им помага срещу незнайния враг.
Рицарят и младият му спътник трябва да се преборят не само със сенките на древното зло, но и със съперничеството, което красотата на една жена разгаря в сърцата им.
— Да, да — прекъсна го сър Годфри. — Чувал съм за тази история.
— Иди в черквите — настоя Александър. — Защо телата на някои светци и светици никога не се разлагат като тези на света Филомена и света Луси?
Сър Годфри се протегна.
— Може би сте прави за този Господар-стригой. Трябва да заловим този дяволски син и да го убием!
— Да го унищожим! — рязко обяви сестра Идит. — Да изтрием всяка следа от него и последователите му от лицето на земята. За него не трябва да има място под слънцето. Повярвайте ми, има връзка между това кралство и Господаря-стригой. Някой ден той ще се върне по същия път, по който си е тръгнал. Ще дойде сам или с последователите си, но ще се върне, за да предизвика голямо нещастие.
Двамата мъже постояха мълчаливо известно време, смаяни от страстта в думите на сестра Идит. После заклинателката тихо се извини и излезе от къщата за гости, като учтиво отказа предложенията на сър Годфри и Макбейн да я придружат. Тя безпогрешно намираше пътя си в тъмнината, като леко мърдаше устни, докато си припомняше различните пътеки и препятствия. Спря за малко, за да почувства вятъра по лицето си. Преглътна едно ридание, когато си спомни за младоста си в Нортъмбърланд, когато се разхождаше по стените на бащиния си замък и косата й се развяваше на вятъра. Мъртъвците се тълпяха около нея, но тя се чувстваше успокоена, а не разтревожена от тяхното присъствие. Те бяха просто приятели, които стояха на другия край на реката и търпеливо чакаха да я премине.
— Скоро — прошепна тя. — Скоро ще бъда с вас. Стига болка. Стига ужас. Стига тъмнина.
Сестра Идит тръгна по чакълената пътека. Надяваше се, че Макбейн и сър Годфри ще останат с нея. „Добри и верни мъже са. Христос да укрепи мишците им и да просветли умовете им.“ Изведнъж се спря. Спомни си студената като лед ръка на Макбейн в стаята в странноприемницата. Беше ли това предупреждение за нещо, което предстоеше? Тя забърза към черквата. Една послушница я заведе до килията й. Сестра Идит затвори вратата зад себе си, легна на твърдото си легло и зашепна молитвите си, като молеше за Божията милост не за себе си, а за своите другари. Помисли си за утрешното пътуване и вдигна глава.
— Господи, имай милост! — прошепна тя. Представяше си как Господарят-стригой и отрядът му препускат по пустите пътища, а наметките им се веят като криле на гарвани, които бързат към гнездата си. — Трябва да бъдат много силни. Господи, смили се, дай им сила! Господи, благослови всички пътници в тази ужасна нощ!
РАЗГОВОРЪТ НА ПОКЛОННИЦИТЕ
— Да му се не види! — възкликна Ханджията Хари и протегна ръце към свещите. — Страшна история, сър.
Рицарят отпи от чашата си и погледна към Монаха, който беше закрил лицето с качулката си.
— Възможно ли е това? — запита Манастирският капелан със звучния си, сладък глас. — Случват ли се такива неща?
— Аз съм ги виждала — обади се Батската невяста.
— Какво си виждала? — попита остро Готвачът.
— Виждала съм неразложените тела на светци. И щом добрият Бог се грижи за своите, защо и Сатаната да не го прави.
— Къде са били труповете? — попита Икономът рязко.
— Какви трупове? — попита Хари Ханджията.
— Телата на студентите, убити от стригоите. Рицарят попи устните си със салфетка.
— Историята ми още не е свършила — обяви тихо той. — Чуйте истината…
— Истината ли? — подигравателно запита Продавачът на индулгенции. — Страшни приказки за плашене на деца.
Рицарят сви рамене красноречиво.
— Сър, помолихте ме да разкажа история и това правя.
— Истина е!
Морякът скочи на крака и събори стола си.
— Света Анна и всички божии ангели са ми свидетели. Споменахте Уитби, сър.
Рицарят кимна. Морякът грабна каната вино и напълни чашата си.
— Сър — каза той, — вдигам тост за…
— Седни! — нареди му Рицарят. — Както казах, историята още не е завършила.
V част
ПЪРВА ГЛАВА
Каруците на Лунните хора се движеха през блатистата земя под намръщените, оловносиви небеса. Дъждът беше спрял, но прещипът и къпините от двете страни на пътя бяха още натежали от вода, а калдъръменият път се беше превърнал в мочурище. Боядисаните платнища на каруците бяха започнали да пускат и боята се стичаше по страните им. Дори конете изглеждаха унили и вдигаха копитата си без желание, свели глави под студения, пронизващ вятър. Каруцарите, свити в оръфаните си наметки, ругаеха стихиите и засилващия се дъжд, който ги принуждаваше да се крият из пещерите през по-голямата част от деня. Нямаше да стигнат следващото село преди мръкване и трябваше да нощуват върху покритата с изтравниче земя.