Ледено ухапване
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Академия за вампири #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Ледено ухапване». Краткое содержание книги:
Тя присви очи.
— Какво?
Майната й. Трябваше да го узнае.
— Е, всъщност не зная колко равностоен противник може да е този, който владее елемента вода в схватка със стригоите. Вероятно това е елементът с най-малка полза в борбата с тях.
Лицето й се изкриви от гняв.
— Ти си истинска кучка, знаеш ли?
— Просто ти казвам истината.
— Тогава ми позволи и аз да ти кажа една друга истина. Когато работата опира до отношения с момчета, ти си пълна идиотка.
Помислих си за Дмитрий. Обвинението не беше много далеч от истината.
— Мейсън е страхотен — продължи тя. — Едно от най-готините момчета, които познавам… а ти дори не го забелязваш! Той е готов на всичко заради теб, а ти се хвърляш в обятията на Ейдриън Ивашков.
Думите й ме изненадаха. Възможно ли е Мия да си пада по Мейсън? И въпреки че определено не се бях хвърлила в обятията на Ейдриън, не изключвах вероятността отстрани да изглеждаше именно по този начин. И дори да не беше вярно, Мейсън пак можеше да се почувства наранен и огорчен.
— Имаш право — казах.
Мия ме зяпна, толкова потресена, че се бях съгласил с нея, че през останалата част от пътя не каза нищо.
Стигнахме до онази част от сградата, която се разделяше на две отделни крила — за момчетата и за момичетата. Докато другите се разотиваха, аз хванах ръката на Мейсън.
— Почакай — Много силно желаех да го успокоя, да го уверя, че нямам сериозни намерения към Ейдриън. Обаче малка част от мен се питаше дали наистина исках да съм с Мейсън, или просто ми допадаше идеята той да ме желае и съвсем егоистично не исках да го изгубя като обожател. Той се спря и ме погледна. Лицето му имаше предпазливо изражение.
— Исках да ти кажа колко съжалявам. Не биваше да ти викам след онова сбиване — зная, че просто се опитваше ми помогнеш. А пък за Ейдриън… нищо не се е случило.
— Не изглеждаше така — отвърна Мейсън. Но лицето му се отпусна и част от гнева му се разсея.
— Зная, но повярвай ми, всичко стана по негова инициатива. Той е решил, че си пада по мен.
Тонът ми, изглежда, е бил доста убедителен, защото Мейсън се усмихна.
— Добре. Е, не е трудно да го разбере човек.
— Не се интересувам от него — продължих. — Или от някой друг. — Беше малка лъжа, но не мисля, че в момента това имаше значение. Скоро щях да забравя Дмитрий, а пък Мия имаше право за Мейсън. Той беше чудесен, сладък, умен. Щях да бъда пълна идиотка, ако не му обърна внимание… нали?
Ръката ми още беше притисната в неговата и го притеглих към мен. Не се нуждаеше от други сигнали. Наведе се над мен и ме целуна, при което се оказах притисната до стената — много подобно на целувката с Дмитрий в гимнастическия салон. Разбира се, не беше както тогава с Дмитрий, но по свой начин беше приятно. Обвих ръце около Мейсън и го притеглих още по-плътно към себе си.
— Можем да отидем… някъде — прошепнах.
Той се отдръпна и се засмя.
— Не и когато си пияна.
— Не съм… вече не съм пияна — промърморих, като се опитах отново да го придърпам към мен.
Той ме целуна леко по устните и се отдръпна назад.
— Достатъчно си пияна. Слушай, никак не ми е лесно да те отблъсна, повярвай ми. Но ако утре още искаш да си с мен, когато си трезва, тогава ще поговорим.
Наведе се и отново ме целуна. Опитах се да обвия ръце около тялото му, но той още веднъж ме отблъсна.
— По-спокойно, малката — подразни ме и заотстъпва към коридора.
Изгледах го свирепо, но той само се засмя и се обърна. Докато се отдалечаваше, гневът ми се стопи и аз се запътих обратно към стаята си с усмивка на лице.
Глава 15
Сутринта на следващия ден се опитвах да си лакирам ноктите на краката — доста трудна задача при толкова жесток махмурлук, — когато на вратата се почука. Когато се събудих, Лиса вече бе излязла, затова сега се заклатушках през стаята, като внимавах да не съсипя неизсъхналия лак. Отворих вратата и видях на прага един от служителите на хотела, стиснал в двете си ръце голяма картонена кутия. Отмести я леко, за да може да ме погледне.
— Търся Роуз Хатауей.
— Аз съм.
Поех кутията от него. Беше обемиста, но съвсем не се оказа толкова тежка, колкото ми се стори на пръв поглед. Благодарих му набързо и затворих вратата, докато се чудех дали трябва да му дам бакшиш. Но вече бе късно.
Седнах на пода с кутията до мен. Нямаше никакъв надпис и отгоре беше залепена с тиксо. Взех една химикалка, надупчих тиксото, разкъсах го, отворих кутията и надникнах вътре.