Кървавото евангелие

Джордан размърда рамото си и се намръщи.

— Боли, но не мисля, че е сериозно. Поне не толкова, колкото да станеш на палачинка в планината.

— Може би така щеше да е по-лесно.

— Кой казва, че лесният път е правилният?

Тя се изчерви. Още усещаше топлината, натиска на целувката му. Погледна ръцете си. Мълчанието се проточи прекалено и тя заговори, поглеждайки към вратата.

— Какво искат от нас според теб?

Той проследи погледа ѝ.

— Не знам. Може би да им докладваме. Да положим клетва, че ще пазим тайна. Може да ни дадат милион долара.

— Защо милион долара?

Той сви рамене.

— Защо не? Просто искам да кажа... нека бъдем оптимисти.

Тя погледна мръсните върхове на маратонките си. Трудно беше да е оптимист, особено докато Джордан седеше полугол до нея. Усещаше топлината на голата му кожа. Колко време бе минало, откакто за последен път се бе озовавала в една стая с гол мъж? Още повече красив като Джордан или способен да целува поне наполовина като него?

Мълчанието отново се проточи. Погледът на Джордан се зарея нанякъде. Вероятно мислеше за жена си и за краткия предателски момент преди малко.

Ерин затърси нова тема за разговор.

— Пакетът за първа помощ още ли е у теб? — изтърси прекалено високо и го стресна от унеса му.

— Извинявай — измънка той. — Май още съм малко напрегнат.

— Не хапя.

— Всички тук го правят — ухили се той.

Тя отвърна на усмивката, усети как напрежението помежду им се разчупва.

Той измъкна пакета от джоба на мръсните панталони, които още бяха на леглото.

— Да започнем с крака ти.

— По-добре аз да го направя.

Точно сега предпочиташе да ѝ изтече кръвта, отколкото да му позволява да пипа бедрото ѝ. Започнеше ли, кой знае докъде щяха да стигнат?

— Май е по-добре да се облечеш, докато се занимавам с превръзката — предложи тя.

Той се усмихна стеснително и ѝ подаде пакета. Тя му обърна гръб, докато Джордан обуваше чист черен панталон. Гледаше съсредоточено бедрото си. Одраскването на вълка не беше толкова лошо, колкото ѝ се бе сторило в пустинята. Проми внимателно раната, намаза я с антибактериален мехлем и сложи отгоре марля.

Джордан стоеше неловко близо, но поне вече беше с панталон.

— Превръзката изглежда доста добре. Да не си карала медицински курсове?

— В известен смисъл. Отраснах в общност, в която на външни лица се забраняваше да ни докосват, дори за да се погрижат за нас, когато сме болни.

Рядко ѝ се случваше да споделя с когото и да било тази част от живота си. Миналото ѝ бе пропито със срам — срам, че е била толкова лековерна, че не се е възпротивила по-рано. Навремето един психотерапевт ѝ бе казал, че това е често срещано чувство у освободилите се от хроничен тормоз и че може би никога няма да успее напълно да се освободи от него. Засега се бе оказал прав.

И въпреки това беше изпяла част от историята си на Джордан.

— Шантава работа — каза той.