История на вечността (Есета и разкази)
- Автор: Борхес Хорхе
- Язык: болгарский
- Переводчик: Румен Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на вечността (Есета и разкази)». Краткое содержание книги:
Неговата най-безспорна добродетел трябва да е разлятостта. Изданията от Булак и от Бреслау са представени освен от ръкописите на Зотенберг и от Бъртъновите Допълнителни нощи. Хенинг, преводач на сър Ричард, стои буквално по-високо от Хенинг, преводача от арабски, което е чисто потвърждение за първенството на сър Ричард пред арабите. В предисловието и в завършека на творбата изобилстват похвалите за Бъртън — почти лишен от доброто си име поради твърдението, че боравел с „езика на Чосър, равнозначен на средновековния арабски“. Посочването на Чосър като един от източниците на Бъртъновия словник би било по-разумно. (Друг е този на Рабле на сър Томас Ъркуарт.)
Третият превод, на Грейв, произтича от английския на Бъртън и го повтаря, с изключение на енциклопедичните бележки. Отпечата го преди войната издателство „Инсел“.
Четвъртият (1923–1928) допълва предишния. Обхваща шест тома, както първия, и е подписан от Енно Литман, разчел паметниците от Аксум, номерирал 283-те етиопски ръкописа, които са в Йерусалим, сътрудник на Списание за асирология. Без угодливите бавения на Бъртън, неговият превод е изцяло откровен. Не го разколебават и най-непроизносимите мръснословия: прехвърля ги на своя спокоен немски, рядко на латински. Не отстранява нито дума, дори и онези, които отбелязват — 1000 пъти — преминаването на всяка нощ към следващата. Не обръща внимание или избягва местната обагреност; било е нужно указание на издателите, за да запази името на Аллах и да не го замени с Бог. По подобие на Бъртън и на Джон Пейн превежда в западен стих арабския стих. Наивно отбелязва, че ако след обредното предупреждение: „Еди-кой си произнесе тия стихове“ идва новоредие в немска проза, читателите му ще се объркат. Предоставя необходимите бележки за доброто разбиране на текста: една двадесетица на том, всичките лаконични. Винаги е ясен, четивен, посредствен. Следва (казват ни) самото дихание на арабския. Ако няма грешка в Британската енциклопедия, преводът му е по-добър от всички, намиращи се в обръщение. Чувам, че арабистите били съгласни; няма никакво значение, че един чист литератор — при това от чисто Аржентинската република — предпочита да мисли различно.
Моето основание е следното: преводите на Бъртън и на Мардрю, дори и на Галан позволяват да бъдат схванати само след една литература. Каквито и да са били техните недъзи или заслуги, тези характерни творби предполагат богат предварителен процес. Почти неизчерпаемият английски процес е обременен по някакъв начин у Бъртън — суровото мръснословие на Джон Дън, исполинският речник на Шекспир и на Сирил Търнър, архаичното влечение на Суинбърн, тлъстата начетеност на авторите на съчинения от хиляда и шестстотната година, енергията и смътността, любовта на бурите и на магията. В милите новоредия на Мардрю съжителстват Саламбо и Лафонтен, Ракитовият манекен и руският балет. У Литман, неспособен като Уошингтън да лъже, няма друго нещо освен праволинейността на Германия. И то е тъй малко, съвсем незначително. Общуването на Нощите и Германия е трябвало да сътвори нещо повече.
Било на философска почва, било на романова, Германия притежава фантастична книжнина — по-добре казано, притежава само фантастична книжнина. Има чудеса в Нощите, които би ми харесало да видя премислени на немски. Изявявайки това желание, мисля за преднамерените чудесии на репертоара — всемогъщите роби с една лампа или един пръстен, царица Лаб, превръщаща мюсюлманите в птички, медния лодкар с талисмани и формули на гърдите — и за ония по-общи чудеса, които произтичат от задружните усилия, от необходимостта да допълнят хиляда и едната нощи. Щом са изчерпани магиите, преписвачите е трябвало да прибегнат до исторически или благочестиви известия, чието включване изглежда придава достоверност на останалото. В един и същ том съжителстват рубинът, който се издига до небето, и първото описание на Суматра, чертите на двора на Абасидите и сребърните ангели, чиято храна била оправданието на Господ. Тази смесица става поетична; същото казвам и за някои известни повторения. Не е ли изумително, че в нощ 602-а цар Шахриар чува от устата на царицата своята собствена история? По подражание на общата рамка един разказ обикновено съдържа други разкази, не по-малки по размер: сцени в сцената, както в трагедията Хамлет, издигания до степен на сън. Един суров и ясен стих от Тенисън изглежда ги определя:
Още по-учудващо, тези инородни глави на Хидрата могат да бъдат по-конкретни от тялото: Шахриар, приказен цар „на островите, Китай и Индостан“, получава известия от Тарик ибн Зияд, управител на Танжер и победител в битката при Гуадалете… Преддверията се размесват с огледалата, маската е под лицето, вече никой не знае кой е истинският човек и кои са неговите кумири. И нищо от всичко това няма значение; тая безреда е обичайна и приемлива както измислиците в просъница.