История на вечността (Есета и разкази)

Привеждам тази друга приветствана строгост на същия писател: Съжаляваме, че пускането в продажба на пледоарията на доктор Пинеро е било сериозна пречка за нейното разпространение и че този навременил плод на една и половина годишно дипломатическо скитане се е ограничил да предизвика „впечатление“ в дома на Кони. Такова нещо не би се случило с Божията помощ и, поне що зависи от нас, не ще се изпълни тази тъй меланхолна участ. Отново апаратът на милостта; отново дяволията на синтаксиса. Отново изумителната баналност на цензурата: да се смееш над малцината заинтересовани, които може да привлече едно писание, и над продължителното му изработване.

Подобно елегантно отстояване на такава нищета може да извика в паметта мрачният корен на сатирата. Той изхожда (според най-неотдавнашна убеденост) от магическите проклятия на гнева, не от размишленията. Той е светинята на едно правдоподобно състояние, при което нараняванията, насочени към името, падат върху притежателя му. На ангела Сатанаил, бунтовен първородник на Бога, когото обожествявали богомилите, отрязали частицата –ил, която крепяла неговата корона, неговия блясък и промисъл. Сегашното му обиталище е огънят, а неговата гостенка — гневът на Всемогъщия. Кабалистите разказват тъкмо обратното — че семето на прадалечния Авраам било безплодно, докато вмъкнали в името му още една буква, която го направила способен да поражда.

Суифт, един твърде огорчен човек, възнамерявал в хрониката си за пътуванията на капитан Лемюъл Гъливер да очерни човешкия вид. Първите приключения — пътешествието до мъничката република на Лилипут и до безмерната Бробдинганг — са това, което Лесли Стивън приема: една антропометрична мечта, която в нищо не досяга сложностите на нашето битие, неговия огън и неговата алгебра. Третото, най-забавното е, когато се надсмива над експерименталната наука посредством преизвестния похват на разместването: разнебитените Суифтови кабинети искат да разпространяват безвълнести овце, да използват леда за произвеждане на барут, да омекотяват мрамора за възглавници, да изчукват в тънки пластини огъня и да използват хранителната част, съдържаща се в изпражненията. (Тази книга включва и една силна страница за неудобствата на грохналостта.) Четвъртото пътешествие, последното, иска да покаже, че зверовете струват повече от хората. Описва една добродетелна република на разговарящи коне, едноженци, струва си да кажем човешки, с пролетариат от четирикопитни хора, които обитават вкупом, ровят земята, докопват виметата на кравите, за да крадат млякото, стоварват изпражненията си върху другите, поглъщат развалено месо и смърдят. Фабулата е противопоказна, както се вижда. Останалото е литература, синтаксис. В заключение се казва: Не ми досажда зрелището на един адвокат, джебчия, полковник, глупак, лорд, комарджия, политик, измамник. Някои думи в това изреждане са заразени от съседните.