История на вечността (Есета и разкази)

Остава основният проблем. Как да забавлява господата от деветнадесети век с романи на свитъци от тринадесети век? Прекалено известна е стиловата бедност на Нощите. Понякога Бъртън говори за „сухия и търговски тон“ на арабските прозаици в противовес на реторичното излишество на персите; Литман, най-новият преводач, е обвиняван загдето бил вмъкнал думи като „запита“, „помоли“, „отговори“ в пет хиляди страници, които не познават друга формула освен „рече“ — неизменно възкресявана. Бъртън любвеобилно сипе замествания от този порядък. Неговият речник е не по-малко разнообразен, отколкото бележките му. Отживелицата съжителства с жаргона, затворническият или моряшкият говор — с техническото понятие. Не се позори от славната смесеност на английския: нито скандинавският репертоар на Морис, нито латинският на Джонсън имат неговото благоволение, а само — досегът и отзвукът на двата. Неологизмът и чуждиците изобилстват: кастрат, дисконтинуитет, полифаг, индекс, терма, апропо, коафюр, вендета, везир. Всяка една от тези думи трябва да е точна, ала нейното вмъкване означава подправеност. Една добра подправеност, понеже тия словесни лудории — и други, синтактични — отклоняват понякога дотегливия ход на Нощите. Бъртън ги управлява: отначало превежда сериозно Сюлейман, син Давидов (нека мир споходи двамата!), после, когато това величество ни е свойски познато, го понижава до Соломон Дейвидсън. Прави от един крал, който за останалите преводачи е „крал на Самарканд в Персия“ — цар на Самарканд във Варвария; от купувач, който за останалите е „гневлив“ — човек на гнева. Това не е всичко; Бъртън пренаписва изцяло — притуряйки обстоятелствени подробности и физиологични черти — началната история и края. Така към 1885 открива един похват, чието съвършенство (или чието свеждане до безсмислица) ще разгледаме сетне у Мардрю. Един англичанин е винаги повече извън времето, отколкото един французин: разнородният стил на Бъртън се е състарил по-малко, отколкото на Мардрю, който забележимо притежава дата.