Бесове
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцел Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бесове». Краткое содержание книги:
Ето и самото събитие така, както то е разказано от евангелиста Лука (8, 32–36): „А там по рътлината пасеше голямо стадо свини; бесовете Го молеха, да им позволи да влязат в тях. И им позволи. Като излязоха бесовете от човека, влязоха в свините; и сурна от стадото низ стръмнината в езерото и се издави. Свинарите, като видяха станалото, избягаха, та разказаха в града и околността. И излязоха да видят станалото; и като дойдоха при Иисуса, намериха човека, от когото бяха излезли бесовете, седнал при нозете Иисусови, облечен и със здрав разум; и се изплашиха. А ония, които бяха видели, разказаха им, как се спаси бесният.“
Ако не се търси пълно съвпадение, буквален аналог, а само много повече говореща символика, според известния руски философ Бердяев революцията (голямата) в Русия досущ напомня за историята с бесовете, излезли от един и вселили се в други — така Достоевски е предусетил и предвидял онова, което ще стане десетилетия след него. Тежко на обзетите от бесовете и блазе на онези, които са се освободили от тях.
— Ама и ти си бил тука, Шатушка! — възкликна тя внезапно. — Откога те гледам, представи си, ама си викам: не е той! Кой ще го пусне него тука! — И весело се разсмя.
— Познавате ли тази жена? — тутакси се обърна към него Варвара Петровна.
— Знам я — измърмори Шатов, понадигна се уж от стола, но остана седнал.
— Какво знаете за нея? По-бързо, моля ви!
— Ами какво… — поусмихна се той с една съвсем излишна усмивка и се запъна… — нали виждате.
— Какво да виждам? Че кажете нещо де!
— Живее в къщата, дето и аз… с брат си… един офицер. — Е?
Шатов пак се запъна.
— Няма смисъл да приказваме… — смотолеви той и решително млъкна. Дори се изчерви от решителността си.
— Разбира се, от вас не може и да се очаква друго! — с негодувание отсече Варвара Петровна. Беше й вече ясно, че всички знаят нещо и в същото време всички нещо ги е страх и отбягват въпросите й, искат да скрият нещо от нея.
Влезе лакеят и на малка сребърна табличка й поднесе специално поръчаната чашка кафе, но тя с едно движение го отпрати към Маря Тимофеевна.
— Вие, мила моя, бяхте доста измръзнала одеве, изпийте по-бързо това кафе да се стоплите.
— Merci — взе чашката Маря Тимофеевна и внезапно прихна да се смее, дето беше казала merci на лакея. Но срещайки страшния поглед на Варвара Петровна, се смути и постави чашката на масата.
— Лельо, ама да не би пък да ми се сърдите? — избърбори тя с някаква лекомислена игривост.
— Какво-о-о? — стреснато се изправи в креслото Варвара Петровна. — Каква леля съм ви аз? Какво имахте предвид?
— Аз… аз мислех, че тъй трябва — смотолеви тя, гледайки опулено Варвара Петровна, — Лиза ви викаше тъй.
— Коя е пък тази Лиза?
— Ами ей тая госпожица — посочи с пръстче Маря Тимофеевна.
— Тя вече Лиза ли ви стана?
— Вие така й казахте одеве — посъвзе се Маря Тимофеевна. — Пък аз досущ такваз хубавица сънувах — сякаш неволно се усмихна тя.
Варвара Петровна взе да разбира и се успокои донейде; дори се поусмихна на последните думи на Маря Тимофеевна, която пък, доловила усмивката й, стана от креслото и куцукайки плахо, се приближи до нея.
— Вземете, забравих да ви го върна, не ми се сърдете за неучтивостта — свали тя внезапно от плещите си черния шал, с който я бе наметнала Варвара Петровна.
— Веднага се наметнете и повече нито дума, той е ваш. Седнете, пийте си кафето и много ви моля, не се бойте от мен, мила моя, успокойте се. Вече започвам да ви разбирам.
— Chère amie… — позволи си отново Степан Трофимович.
— Ах, Степан Трофимович, тук и без вас свят да му се завие на човек, поне вие ме пощадете… позвънете, моля ви, с тоя звънец там до вас за слугинската.
Настъпи мълчание. Погледът й подозрително и раздразнено се плъзгаше по лицата на всички ни. Появи се Агаша, любимата й слугиня.
— Карирания ми шал, дето го купих в Женева. Какво прави Даря Павловна?
— Ами неразположена е.
— Иди я помоли да дойде. Кажи, че много я моля, въпреки неразположението й.
В тоя момент откъм съседните стаи отново се чу същият необичаен като одеве шум от стъпки и гласове и на вратата изведнъж се появи запъхтяната и разстроена Прасковя Ивановна. Маврикий Николаевич я водеше под ръка.
— Ох, божичко, едва се дотътрих; Лиза, ти полудяла ли си, какво правиш с майка си! — изпищя тя, влагайки в този писък, както си им е обичаят на всички слаби, но нервни особи, всичкия си натрупан яд.
— Варвара Петровна, аз, сестро, за дъщеря си съм дошла!
Варвара Петровна й хвърли поглед изпод вежди, понадигна се насреща й и с една скрита досада издума:
— Здравей, Прасковя Ивановна, заповядай, седни. Знаех си аз, че ще дойдеш.
II
За Прасковя Ивановна в такова едно посрещане не можеше да има нищо неочаквано. Варвара Петровна открай време, от детинство, се беше отнасяла към някогашната си приятелка от пансиона деспотично и, под формата на дружба, едва ли не с презрение. Но в дадения случай нещата стояха по-особено. През последните дни между двете семейства вървеше към пълно скъсване, за което вече бегло споменах. За Варвара Петровна причините за това скъсване бяха засега все още тайнствени, сиреч още по-обидни; но главното беше, че Прасковя Ивановна бе започнала да се държи по един крайно високомерен начин. Варвара Петровна, естествено, бе уязвена, а междувременно вече и до нея бяха взели да стигат някои странни слухове, които също извънредно много я нервираха, и то именно със своята неопределеност. Характерът на Варвара Петровна бе прям и гордо открит, кавалерийски, ако ни е позволено да се изразим така. Най-много от всичко не можеше да понася тайните, прикрити обвинения и винаги предпочиташе откритата война. Както и да било, но вече цели пет дни двете дами не се бяха виждали. Последната визита беше от страна на Варвара Петровна, която си бе отишла „от Дроздовицата“ обидена и смутена. Няма да сгреша, ако кажа, че Прасковя Ивановна беше влязла с наивното убеждение, че сега Варвара Петровна, кой знае защо, трябва да се уплаши от нея; личеше й още по израза на лицето. Но, изглежда, бесът на най-безцеремонната гордост обземаше Варвара Петровна тъкмо тогава, когато дори малко от малко заподозреше, че поради някаква си причина я смятат за унизена. Прасковя Ивановна пък, както и повечето слаби особи, позволяващи дълго да ги обиждат безропотно, се отличаваше с необикновено дръзка нападателност при първия обрат на нещата в нейна полза. Вярно, че сега не беше добре, а като боледуваше, винаги ставаше по-нервна. Ще прибавя накрая, че всички ние, дето бяхме в гостната, нямаше да притесним кой знае колко с присъствието си двете приятелки от детинство, ако помежду им избухнеше кавга; минавахме за свои хора, едва ли не за подчинени. Аз не без уплаха си го помислих още тогава. Степан Трофимович, който не беше сядал още от самото влизане на Варвара Петровна, като чу крясъка на Прасковя Ивановна, в изнемога се тръшна на стола и взе отчаяно да дири погледа ми. Шатов рязко се извърна на стола си и дори изсумтя нещо. Струва ми се, искаше да стане и да си отиде. Лиза уж понечи да стане, но тутакси отново седна на мястото си, дори не обръщайки необходимото внимание на майчиния си крясък, но не поради „опърничавия си характер“, а защото очевидно цялата беше в плен на някакво друго могъщо впечатление. Сега почти разсеяно се бе загледала някъде във въздуха и не обръщаше внимание дори на Маря Тимофеевна.