Бесове
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцел Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бесове». Краткое содержание книги:
Ето и самото събитие така, както то е разказано от евангелиста Лука (8, 32–36): „А там по рътлината пасеше голямо стадо свини; бесовете Го молеха, да им позволи да влязат в тях. И им позволи. Като излязоха бесовете от човека, влязоха в свините; и сурна от стадото низ стръмнината в езерото и се издави. Свинарите, като видяха станалото, избягаха, та разказаха в града и околността. И излязоха да видят станалото; и като дойдоха при Иисуса, намериха човека, от когото бяха излезли бесовете, седнал при нозете Иисусови, облечен и със здрав разум; и се изплашиха. А ония, които бяха видели, разказаха им, как се спаси бесният.“
Ако не се търси пълно съвпадение, буквален аналог, а само много повече говореща символика, според известния руски философ Бердяев революцията (голямата) в Русия досущ напомня за историята с бесовете, излезли от един и вселили се в други — така Достоевски е предусетил и предвидял онова, което ще стане десетилетия след него. Тежко на обзетите от бесовете и блазе на онези, които са се освободили от тях.
— Нищо не се чува, не налетя да я бие; значи направо се е търколил и го е откъртил. Време е да си ходите.
— Чуйте, Шатов, какво заключение да си извадя аз от всичко това?
— Ами заключавайте каквото си щете! — отвърна той с уморен и отвратен глас и седна на писалището си.
Отидох си. Една невероятна мисъл все повече и повече се загнездваше във въображението ми. С тъга си мислех за утрешния ден.
VII
Този „утрешен ден“, тоест неделята, когато вече безвъзвратно трябваше да се реши участта на Степан Трофимович, е един от най-забележителните дни в моята хроника. Това беше ден на изненади, ден на развръзки и нови завръзки, на рязко изясняване и на още по-голяма бъркотия. Както вече е известно на читателя, сутринта трябваше да придружавам приятеля си у Варвара Петровна, според както самата тя го бе определила, а в три часа подир обед трябваше да съм вече у Лизавета Николаевна, за да й разкажа — и аз не знаех какво, и да й помогна — и аз не знаех в какво. А междувременно всичко се обърна тъй, както никой не би предположил. С една дума, това бе ден на най-странно стекли се случайности.
Почна с това, че ние със Степан Трофимович, явявайки се у Варвара Петровна точно в дванайсет часа, както го бе определила самата тя, не я заварихме вкъщи; още не се беше върнала от черква. Клетият ми приятел беше тъй настроен или, по-добре да кажа, тъй разстроен, че това обстоятелство тутакси го подкоси: рухна на креслото в гостната почти без сили. Предложих му чаша вода; но въпреки че бе пребледнял и че ръцете му дори трепереха, с достойнство отказа. Между впрочем тоя път костюмът му се отличаваше с необикновена изисканост: почти бална батистена везана риза, бяла връзка, нова шапка в ръцете, нови сламеножълти ръкавици и дори леко напарфюмирай. Тъкмо седнахме, и ето че камердинерът въведе Шатов, ясно, и той официално поканен. Степан Трофимович се понадигна да подаде ръка, но Шатов внимателно изгледа и двама ни, завря се в ъгъла и седна, без дори да ни кимне. Степан Трофимович пак ме погледна уплашено.
Още няколко минути поседяхме тъй, в пълно мълчание. Внезапно Степан Трофимович взе бързешката да ми шепне нещо, но аз не го разбрах; пък от вълнение и той не довърши и престана. Още веднъж влезе в стаята камердинерът, уж да оправи нещо на масата, а всъщност — за да ни наглежда. Шатов внезапно се обърна към него и високо запита:
— Алексей Егорич, не знаете ли дали Даря Павловна е с нея?
— Варвара Петровна благоволиха сами, значи, да идат на черква, а Даря Павловна благоволиха да си останат горе в стаята и не са дотам здрави, значи — назидателно и чинно доложи Алексей Егорич.
Горкият ми приятел пак почна да ми хвърля бързи и тревожни погледи, тъй че накрая аз взех да се извръщам от него. Внезапно отвън пред входа изтрополя карета и едно раздвижване в къщата ни оповести, че домакинята се е прибрала. Всички наскачахме от креслата, но ето че пак изненада: доловихме шум от множество стъпки — значи домакинята не се бе върнала сама, а това действително бе вече малко странно, тъй като самата тя ни бе определила този час. Доловихме най-сетне, че някой се движеше изненадващо бързо, сякаш тичаше, а това не можеше да е Варвара Петровна. И внезапно самата тя почти нахлу в стаята, запъхтяна и необикновено развълнувана. След нея, поизоставайки малко и къде по-спокойно, влезе Лизавета Николаевна, а ръка за ръка с Лизавета Николаевна — Маря Тимофеевна Лебядкина! Насън да го бях видял това, пак нямаше да повярвам.
За да обясня огромната ми изненада, е необходимо да се върнем един час по-назад и по-подробно да разкажа за необикновеното приключение, станало с Варвара Петровна в храма.
Първо, на службата се стекъл целият град, тоест имам предвид висшия слой на нашето общество. Знаеше се, че ще присъства и губернаторшата — за първи път от пристигането си в града. Ще отбележа, че мълвата за нейното свободомислие и за симпатиите й към „новите правила“ беше вече плъзнала навред. На всички дами бе известно и това, че тоалетът й щял да бъде богат и необикновено изящен; а поради това този път и тоалетите на нашите дами се отличавали с изисканост и разкош. Единствено Варвара Петровна била облечена скромно и по своя си тертип — цялата в черно; през последните четири години това й беше неизменното облекло. Влизайки в храма, тя се настанила на обичайното си място, отляво, на първия ред, и лакеят сложил отпреде й кадифената възглавничка за коленичене, с една дума, всичко както всеки друг път.
Но биело на очи, че тоя път някак извънредно усърдно се молела по време на цялата служба; отсетне, когато взеха да разчепкват подробностите, твърдяха дори че в очите й имало сълзи. Най-сетне службата свършила и нашият протойерей отец Павел излязъл да произнесе празничната си проповед. У нас обичаха проповедите му и високо ги ценяха; скланяха го дори да ги напечата, но той не се решаваше. Тоя път проповедта излязла доста длъжка.