Бесове
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцел Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бесове». Краткое содержание книги:
Ето и самото събитие така, както то е разказано от евангелиста Лука (8, 32–36): „А там по рътлината пасеше голямо стадо свини; бесовете Го молеха, да им позволи да влязат в тях. И им позволи. Като излязоха бесовете от човека, влязоха в свините; и сурна от стадото низ стръмнината в езерото и се издави. Свинарите, като видяха станалото, избягаха, та разказаха в града и околността. И излязоха да видят станалото; и като дойдоха при Иисуса, намериха човека, от когото бяха излезли бесовете, седнал при нозете Иисусови, облечен и със здрав разум; и се изплашиха. А ония, които бяха видели, разказаха им, как се спаси бесният.“
Ако не се търси пълно съвпадение, буквален аналог, а само много повече говореща символика, според известния руски философ Бердяев революцията (голямата) в Русия досущ напомня за историята с бесовете, излезли от един и вселили се в други — така Достоевски е предусетил и предвидял онова, което ще стане десетилетия след него. Тежко на обзетите от бесовете и блазе на онези, които са се освободили от тях.
— Какво има, мила, какво искате? — внимателно се вгледала Варвара Петровна в коленичилата жена. Онази я гледала с ужасно плах, срамежлив, но почти благоговеен поглед и изведнъж прихнала по същия странен начин.
— Каква е тя? Коя е тя? — Варвара Петровна отправила към присъстващите наоколо повелителен и въпросителен поглед. Всички мълчали.
— Случило ли ви се е нещо? От помощ ли се нуждаете?
— Нуждая се от… аз дойдох… — мънкала „клетницата“ с пресекващ от вълнение глас. — Дойдох само да ви целуна ръка… — и пак прихнала. С най-детски поглед, умилквайки се като децата, когато измолват нещо, посегнала да хване ръката на Варвара Петровна, но сякаш се уплашила и внезапно се спряла.
— И само за това ли сте дошли? — усмихнала се състрадателно Варвара Петровна, но тутакси извадила от джоба седефеното си портмоне, а от него една десетрублева банкнота и я дала на непознатата. Онази взела.
Варвара Петровна била твърде заинтригувана и очевидно разбрала, че непознатата не ще да е от простолюдието.
— Я гледай, десет рубли даде — казал някой в тълпата.
— Ръчицата си дайте… — мънкала „клетницата“, стискайки здраво с пръстите на лявата си ръка крайчеца на десетрублевата банкнота. Варвара Петровна, кой знае защо, се понамръщила и сериозно, почти строго й протегнала ръка; онази благоговейно я целунала. В благодарния й поглед заблестял дори някакъв възторг. И тъкмо в този момент се приближила губернаторшата и рукнала цяла тълпа дами и важни сановници. Губернаторшата по неволя трябвало да спре за миг в навалицата; спрели и мнозина други.
— Но вие треперите, студено ли ви е? — забелязала изведнъж Варвара Петровна, отметнала наметалото си, което лакеят тутакси поел, снела от рамене си черния (не беше никак евтин) шал и собственоръчно увила голата шия на все още коленичилата жена.
— Хайде, станете, не стойте на колене, моля ви! — Онази станала.
— Къде живеете? Толкова ли никой не знае най-сетне къде живее? — отново се огледала нетърпеливо Варвара Петровна. Но предишните хора вече ги нямало; наоколо били все познати светски личности, които наблюдавали сцената, едни със строго учудване, други с лукаво любопитство и същевременно с невинната жажда за някое скандалче, а трети дори взели да се подсмиват.
— Това е май Лебядкина, значи — намерила се най-сетне една добра душа да отговори на въпроса на Варвара Петровна — нашият почтен и от мнозина уважаван търговец Андреев, с очила, бяла брада, старовремска дреха и кръгло бомбе, което държал в ръка, — у Филипови живее, на „Богоявленска“.
— Лебядкин? Филипови ли? Сякаш че съм чувала… благодаря ви, Никон Семьонич, но какъв е този Лебядкин?
— За капитан се препоръчва, един, тъй да се каже, непредпазлив човек. А туй ще е сигур сестричето му. Тя сега, види се, трябва да се е измъкнала от надзора — казал, снишавайки глас, Никон Семьонич и многозначително погледнал Варвара Петровна.
— Разбирам ви; благодаря, Никон Семьонич. Кажете, мила моя, вие госпожа Лебядкина ли сте?
— Не, не съм Лебядкина.
— Тогава брат ви е може би Лебядкин?
— Брат ми е Лебядкин.
— Ето какво ще направим сега, мила моя, ще дойдете с мен у дома, а оттам ще ви откарат при вашето семейство; искате ли да дойдете с мен?
— Ах, искам! — плеснала с ръце госпожа Лебядкина. — Лельо, лельо! Вземете ме и мене! — раздал се гласът на Лизавета Николаевна. Ще отбележа, че Лизавета Николаевна била дошла на черква с губернаторшата, докато Прасковя Ивановна по предписания на доктора излязла да се разходи с каретата, а за да не й е скучно, взела със себе си и Маврикий Николаевич. И сега Лиза най-внезапно зарязала губернаторшата, лепвайки се за Варвара Петровна.