Натоварени със зло
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Петров
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Натоварени със зло». Краткое содержание книги:
Многопластова философска притча за същността на човешката личност, за смисъла на човешкия живот и за морално-етичния избор, пред който се изправя всеки човек в един съдбовен миг от своя живот.
Най-много беснеят, разбира се, нашите обожаеми старци с пресипналите гласове. Но съвсем малко изостават от тях господата от просветата, младежките вождове, заместник-деканите и въобще кадровиците от всякакъв род. Освен тях, няколко работници от „трийсетачката“, двама майстори-наставници от едропанелния, че дори и някакви трима неядяки, явно изплашени до смърт от размаха на събитията. И съвсем ни в клин ни в ръкав — военният комендант.
Нещо за отбелязване: Ребека не се е изказала. Милицията си е затраяла. Градският съвет практически си мълчи. Създава се впечатление, че това ръмжене и рев действително са гласът на народа. Явно със статията си Г. А. е улучил най-болното място, макар че дори не разбирам кое точно е това място. За Флората — почти нито дума. Сякаш съвсем са я забравили. Хрумна ми, че Г. А. може и нарочно да е написал статията, за да привлече огъня върху себе си. Да оставят Флората на мира и да излеят всичко върху него.
В няколко вестника срещнах някакви неясни намеци. Можем ли да поверяваме възпитанието на бъдещите педагози на човек, който се оказва толкова безпомощен да се справи с личните си проблеми? Не трябва ли да предположим, че трогателната грижа за мързелуващата Флора е предизвикана от съвсем лични съображения, които са твърде далеч от философията, социологията и педагогиката? И пак: не следва ли Г. А. Носов да оправи първо своите собствени, лични дела и тогава чак да се захваща с обществените?
Показах тези места на Мишел. Той ме погледна странно и попита:
„Ама ти какво, не знаеш ли?“ Аз не знаех. „Като пораснеш, ще научиш“, измърмори той и аз изведнъж разбрах, че не искам да науча. Сигурно е някаква гадост, така че може да върви по дяволите.
Ура! Най-сетне нашият Ташлинск се споменава в централната преса. Не мога да се откажа от удоволствието да цитирам дословно „Известия“:
„Ташлинск, 19 юли. С два месеца предсрочно заработи с пълна мощност автоматизираната линия за производство на висококачествени видове сирене в Ташлинския млекопреработвателен завод «Емелян Пугачов»…“ и така нататък.
А пък ние, глупаците, сме взели да преживяваме!
Явява се известна еволюция в звуците, които долитат отвън.
Отначало беше просто една шантава какофония. После това им омръзна (сигурно самите те са оглушали) и взеха да си правят весело: четяха пред гърмящите микрофони избрани откъси от днешните вестници. Също им омръзна. Започнаха да се правят на палячовци: „Внимание, внимание! След пет минути зданието на лицея ще бъде вдигнато във въздуха! Предлагаме на всички намиращи се в зданието да капитулират. Излизане без оръжие, през интервал от тридесет секунди с ръце на тила. Пръв да излезе лично Носов…“ На това място дикторът не издържа, избухва в смях и околностите се огласят от гръмоподобно пръхтене и грухтене. Това също им омръзна и сега са пуснали Джихангир. Няколко прицепки танцуват.
Асколд приготви един мегафон и предложи на Г. А. да им каже нещо, „за да не си помислят, че сме се изплашили и се крием.“ Г. А. му отвърна рязко: „Не. Все ми е едно какво си мислят. Сега не ги обичам. Не искам да разговарям с тях.“
Ръкопис „ОЗ“ (23–25)
23. Сега при нас бяха вече трима. И всеки си имаше отделен кабинет. В него спеше, хранеше се и приемаше посетители, а също така пишеше меморандуми, докладни, инструкции, препоръки, бележки и предложения. Освен това всеки си имаше свой кът в кухнята.
Кабинетът на Колпаков беше светъл и чист и изглеждаше малко празен. Пьотр Петрович беше аскет. Канцеларско бюро, а върху него две акуратни купчинки брошури и справочници. Отдясно на бюрото малка желязна каса. В ъгъла, зад скромен параван — скромно походно легло, застлано със сиво вълнено одеяло. До леглото — обикновено нощно шкафче, а върху него — Библията в издание на Московската патриаршия. Обикновен, дори най-обикновен стол зад бюрото и още два такива най-обикновени стола до стената срещу него. Стените голи: нито портрети, нито картини. Скромност и достойнство. Трезвост и целеустременост. Умереност и акуратност. И куфар с най-обикновените неща под походното легло.
Парасюхин пък беше апологет на неограничения разкош. Той бързаше да живее. Нахвърляше се лакомо върху живота. От моята приемна Марк Маркович отмъкна (сам, лично, като се обливаше в пот, задъхваше се, и дори понякога пукаше от нечовешко напрежение), следното: половината от невъобразимото, чудовищно легло; два цветни телевизора; два шкафа със стъклени витрини и неясно предназначение; библиотечката с фалшиви книги; едно от дебелите рула с тегло около тон и половина (оказа се, че това са килими и аз си мислех, че ще умре под тях, но той оживя); картината със Сузана, старците и пениса. Искаше да отмъкне и креслото за посетители, но аз не му разреших и той отнесе онова със стоманения шип. От гардероба бяха иззети и отнесени пак от него: шлифер-дъждобран (изкалян), мъжки костюм с жилетка (нов, с три номера по-малък от тези, които носеше), мъжко палто от мъхест плат (едно), мъжки долни фланелки различни номера (дванадесет, една дузина), сутиени женски, различни номера (седем)… Отнесе още толкова много неща, че ми омръзна да ги записвам и гледах само да не свие нещо от работния ми инвентар.