Натоварени със зло

Без ни най-малко да изостава от тях, на базата на данните от нашия „Лъч“, Семьон Бирюлин потвърждаваше моите „гробища“ в диапазона на милиметровите радиовълни и теоретически предсказваше как ще изглеждат те в субмилиметровия обхват. Карпентър веднага потвърждаваше, че в субмилиметровия всичко изглежда именно така. Освен това, една голяма методологическа статия на Де Паргес. И още две писма от някакви непознати китайци…

Чудно е, но останах съвършено равнодушен. Сякаш нямам и никога не съм имал никакво отношение към всичко това. Сякаш никога не са ме измъчвали угризения на съвестта, срам и ужас от публичен позор и сякаш навремето не приех една нелепа унизителна и странна служба, фактически само за да разгърна един такъв брой на „Астрофизикъл джърнъл“ или поне на „Астрономикл летърз“.

Колко пъти съм си представял как жадно ще го прелиствам, ще впивам очи във всеки ред и ще се опивам от злорадо облекчение и утолена гордост, а сега го разлиствах равнодушно, с пълно безразличие и мисълта ми се занимаваше повече с това, че копчето на ръкава ми се скъса и падна в умивалника и ще трябва само за едно копче да ходя в тая киша до магазина „Кинкалерия“…

Когато вдигнах очи към Ахасфер Лукич, забелязах, че банкетното сияние по лицето му е намаляло значително. „Ама какво става с вас, гълъбче?“ — запита той с обида и упрек в гласа и веднага започна да ме мъмри.

Известно ли ми е колко и какви усилия е трябвало да вложи той, Ахасфер Лукич, за да убеди едно известно ми лице да изпълни този мой научноизследователски каприз? Известно ли ми е какво свръхестествено напрежение е вложило известното лице, за да може отначало да разбере поставената задача, а след това и да се справи с всички детайли от тази моя механика, която му е съвършено чужда и съвсем не му е интересна? Колко упреци са били струпани върху него самия, колко ядни изблици е трябвало да понесе и въобще — колко от драгоценното с нищо незаменимо време на известното лице е било изгубено? И накрая — дали ми е известно, че лицето е трябвало да стигне съвсем близо, почти на косъм от оная граница, след която започва абсолютното небитие? И защо е било всичко това? Само за да се овеществи, да се превърне в реалност заплетеното бълнуване, излязло изпод пакостливото перо на един капризен, разглезен теоретик!…

Голяма част от всичко това не ми беше известно, защото не ме бяха посвещавали в нищо, така че аз останах съвсем равнодушен под градушката от упреци и диатриби49, които той изсипа върху мен. Оказа се, че вече почти съм забравил откъде започна тази моя история. Всички предишни чувства увехнаха, горчилката се изпари, отровата изсъхна, както казваше сър Ръдиард Киплинг50. Гигантският товар от нови впечатления, нови впечатления и нова отговорност буквално беше изхвърлил, изстискал, изпарил от мен предишния С. Манохин с неговите дребни амбиции, детски капризи и съвсем миниатюрни желания. Всъщност аз отдавна бях престанал да бъда С. Манохин. Сега бях малък лемур, който безотказно служи на едно загадъчно чудовище, но за разлика от лемурите на Фауст, бях запазил съзнанието си и все още се опитвах да анализирам това, което става, да го опростя до степен, когато бих могъл да го разбера и, следователно, — хоррибле дикту51! — да му повлияя…