Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената

Шест

Забелязах, че по кокалчетата на пръстите ми и по ризата ми има кръв, едва когато стигнах с пикапа до вкъщи.

Просто си седях там.

Нямах план. Щях да си седя там цяла вечност — всъщност това бе планът ми.

Не знам колко време съм седял. Започнах да треперя. Знаех, че бях превъртял, но не можех да си го обясня. Може би така става, когато полудееш. Просто не можеш да го обясниш. Нито на себе си, нито на когото и да било. А най-лошото в полудяването е, че когато вече не си луд, просто не знаеш какво да мислиш за себе си.

Татко излезе от къщата и застана на предната веранда. Погледна ме. Изражението му не ми хареса.

— Трябва да говоря с теб — каза той. Никога преди не ми бе казвал това. Никога. Не и така. Гласът му ме изплаши.

Излязох от пикапа и седнах на предните стъпала на верандата.

Татко седна до мен.

— Току-що ми се обади господин Родригес.

Не отвърнах.

— Какво става с теб, Ари?

— Не знам — казах. — Нищо.

— Нищо ли? — Долових гнева в гласа на татко.

Загледах се в окървавената си риза.

— Ще си взема душ.

Татко ме последва в къщата.

— Ари?

Мама бе в коридора. Не можех да понеса начина, по който ме гледаше. Спрях и наведох очи към пода. Не можех да спра треперенето. Цялото ми тяло трепереше.

Взрях се в ръцете си. Нищо не можеше да спре треперенето.

Баща ми ме улови за ръката: не грубо или жестоко, но не и леко. Беше силен. Поведе ме към дневната и ме сложи да седна на дивана. Мама седна до мен, а той — на стола си. Бях вцепенен и безмълвен.

— Говори — каза баща ми.

— Исках да го нараня — казах.

— Ари? — Майка ми просто ме гледаше. Мразех това стъписано изражение. Защо не вярваше, че искам да нараня някого?

Отвърнах на погледа ѝ.

— Наистина исках да го нараня.

— Брат ти нарани някого веднъж — прошепна тя. А после се разплака. И не можех да го понеса. Мразех се толкова много… Просто я гледах как плаче, а накрая казах:

— Не плачи, мамо, моля те, не плачи.

— Защо, Ари? Защо?

— Счупил си носа на онова момче, Ари. И единствената причина да не си в някой полицейски участък е защото Елфиш Родригес е стар приятел на баща ти. Трябва да платим за посещението на момчето в болницата. Ти трябва да платиш, Ари.

Не казах нищо. Знаех какво си мислят. Първо брат ти, а сега и ти.

— Съжалявам — смотолевих. Дори на мен ми звучеше неубедително. Но част от мен не съжаляваше, а се радваше, че бях счупил носа на Джулиан. Съжалявах единствено, че бях наранил мама.

— Съжаляваш, Ари? — На лицето му беше изписано едно такова изражение… Изглеждаше железен.

Аз също можех да съм твърд като стомана.

— Аз не съм брат си — казах. — Никак не ми е приятно, че мислите така. Не искам да живея в шиб… — възпрях се да използвам тази дума пред мама. — Омразно ми е, че живея в сянката му. Мразя това. Не искам да бъда добро момче само за да ви угодя.

Те мълчаха.

— Не съм сигурен, че съжалявам — казах.

Баща ми отвърна решително на погледа ми.

— Ще продам пикапа ти.

Кимнах:

— Хубаво. Продай го.

Майка ми бе спряла да плаче. Имаше странно изражение. Нито меко, нито твърдо. Просто странно.

— Искам да ми кажеш защо, Ари.