Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената
- Автор: Саэнс Бенджамин Алире
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Deja Book
- ISBN: 978-954-28-2331-5
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената». Краткое содержание книги:
Вместо това си взех студен душ.
Две
По някаква причина изпитвах странно усещане под лъжичката. Не просто онова със съня, с редуването, с тялото, със студения душ. Не само това. Имаше нещо друго, което сякаш не бе както трябва.
Отидох до къщата на Данте, за да взема Легс. Бях с екипа си за тичане. Харесваше ми влажната след всички дъждове пустиня.
Почуках на предната врата.
Беше рано, но не прекадено. Данте вероятно още спеше, но родителите му щяха да са будни. И си исках Легс.
Отвори ми господин Кинтана. Легс се втурна навън и скочи към мен. Оставих я да ми близне лицето: а това не е нещо, което ѝ позволявах много често.
— Легс, Легс, Легс, липсваше ми! — Унесено я галех ли, галех, но когато вдигнах поглед, забелязах, че господин Кинтана изглежда… изглежда, не знам… имаше нещо в лицето му.
Разбрах, че нещо не е наред. Погледнах го. Дори не зададох въпроса.
— Данте — каза той.
— Какво?
— В болницата е.
— Какво? Какво е станало? Той добре ли е?
— Пребит е. Майка му остана с него през нощта.
— Какво се е случило?
— Искаш ли кафе, Ари?
С Легс последвахме господин Кинтана в кухнята. Гледах го как ми налива кафе. Подаде ми чашата и седнахме един срещу друг. Легс сложи глава на скута му. Той постоянно прокарваше ръка по главата ѝ. Седяхме там в тишината и аз го гледах. Чаках го да заговори. Накрая той попита:
— Колко близки сте с Данте?
— Не разбирам въпроса — казах.
Той прехапа устна.
— Колко добре познаваш сина ми?
— Той е най-добрият ми приятел.
— Знам това, Ари. Но колко добре го познаваш?
Звучеше нетърпеливо. Правех се на тъп. Знаех точно какво пита. Почувствах как сърцето ми блъска в гърдите.
— Той ли ви каза?
Господин Кинтана поклати глава.
— Значи знаете — казах.
Той не отвърна.
Знаех, че трябва да говоря. Той изглеждаше объркан, уплашен, тъжен и уморен, а това не ми харесваше, защото бе мил и добър човек. Трябваше да му кажа нещо. Но не знаех какво.
— Добре — казах.
— Добре ли? Какво, Ари?
— Когато заминавахте за Чикаго, Данте ми каза, че някой ден иска да се омъжи за друго момче. — Огледах се из стаята. — Или поне да целуне друго момче. Е, всъщност мисля, че го спомена в писмо. Или може би каза някои от тези неща, след като се върна.
Той кимна. Взираше се в чашата си с кафе.
— Аз знаех — каза.
— Откъде?
— От начина, по който те гледа понякога.
— О… — Сведох очи към пода.
— Но защо не ми е казал, Ари?
— Не искаше да ви разочарова. Каза… — Млъкнах, а после отместих поглед от него. Но после се заставих да се вгледам отново в черните му, изпълнени е надежда очи. И макар да усещах, че предавам Данте, знаех, че трябва да говоря с баща му. Трябваше да му кажа.
— Господин Кинтана…
— Казвай ми Сам.
Погледнах го.
— Сам — казах.
Той кимна.
— Той е луд по теб. Предполагам, че знаеш това.
— Ако е толкова луд по мен, тогава защо не ми е казал?
— Не е толкова лесно да се говори с татковците. Дори с теб, Сам.
Той отпи нервно от кафето си.
— Беше толкова щастлив, че ще имате бебе. И не само защото щеше да става голям брат. Каза ми: „Трябва да е момче и да харесва момичета“.
Така ми каза. За да можеш да имаш внуци и да си щастлив.
— Не ми пука за някакви си внуци. Пука ми за Данте.
Беше мъчително да гледам как сълзите се стичат по лицето на Сам.
— Обичам Данте — прошепна той. — Обичам това хлапе.
— Той е късметлия — казах.
Той ми се усмихна.
— Пребиха го — прошепна. — Пребиха зверски моя Данте. Пукнали са му няколко ребра, разбили са му лицето с юмруци. Целият е в синини. Причиниха това на сина ми.
Странно, но ми се прииска да го прегърна. Точно това ми се искаше да направя.
Допихме си кафето.
Не зададох повече въпроси.
Три
Не знаех какво да кажа на мама и татко. Не че знаех каквото и да било. Бях наясно, че някой, може би няколко души, бяха пребили Данте толкова сериозно, че се бе наложило да постъпи в болница. Знаех, че това има нещо общо с друго момче и че Данте е в „Провидънс Мемориал Хоспитъл“. Само толкова.
Прибрах се у дома с Легс, която направо пощуря, когато усети, че е вкъщи. Кучетата нямат задръжки. Може би животните са по-умни от хората. Кучето бе толкова щастливо. Мама и татко също. Беше ми хубаво да знам, че обичат Легс, че си позволяват да я обичат. И някак ми се струваше, че кучето ни помага да бъдем по-добро семейство.
Може би кучетата са една от тайните на Вселената.
— Данте е в болницата — казах.