Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената

— Никога не казвай това.

— Вярно си е.

— Не, не е. — Гласът ѝ бе силен и твърд. — Изобщо не си сбъркан. Ти си сладък, добър и почтен. — Тя отпи от виното си.

— Нараних Джулиан — казах.

— Да, това не е била много умна постъпка.

— И не много мила.

Тя почти се засмя:

— Не, изобщо не е мила. — Прокара ръце по плика. — Съжалявам — каза. Отвори го и извади снимка. — Това си ти. Ти и Бернардо. — Подаде ми снимката. Бях малко момче и брат ми ме държеше в прегръдките си. И се усмихваше. Бе красив и усмихнат, а аз се смеех.

— Ти го обичаше толкова много — каза тя. — И съжалявам. Както казах, Ари, невинаги правим каквото трябва, нали знаеш? Невинаги казваме правилните неща. Понякога е твърде болезнено да погледнеш нещо. Така че не го правиш. Просто не гледаш. Но то няма да се махне, Ари. — Тя ми подаде плика. — Всичко е вътре. — Не плачеше. — Той уби човек, Ари. Уби човек с голи юмруци. — Почти се усмихна. Но това бе най-тъжната усмивка, която бях виждал. — Не съм казвала това никога преди — прошепна тя.

— Още ли боли много?

— Много, Ари. Дори след всичките тези години.

— Винаги ли ще боли?

— Винаги.

— Как издържаш?

— Не знам. Всички сме принудени да понасяме разни неща, Ари. Всички. Баща ти трябва да понася войната и онова, което му е причинила. Ти трябва да понасяш собственото си болезнено пътуване към възмъжаването. А то е болезнено за теб, нали, Ари?

— Да — казах.

— А аз трябва да понеса брат ти, стореното от него, срама от него, отсъствието му.

— Вината не е твоя, мамо.

— Не знам. Мисля, че майките винаги се обвиняват. Както и бащите.

— Мамо?

Исках да я докосна. Но не го направих. Просто я погледнах и се опитах да се усмихна.

— Не знаех, че мога да те обичам толкова много.

И тогава усмивката ѝ вече не бе тъжна.

— Hijo de mi corazon, ще ти кажа една тайна. Ти ми помогна да го понеса. Помагаш ми да понеса всичките си загуби. Ти, Ари.

— Не казвай това, мамо. Само ще те разочаровам.

— He, amor. Никога.

— Това, което направих днес… Наранихте.

— Не — каза тя. — Мисля, че разбирам.

Но начинът, по който го изрече… Сякаш разбираше нещо за мен, което никога не бе разбирала напълно преди. Винаги имах чувството, че когато ме погледнеше, се опитваше да ме открие, да проумее кой съм. В този момент обаче сякаш ме виждаше, сякаш ме познаваше. Но това ме обърка.

— Разбираш какво, мамо?

Тя побутна плика към мен.

— Няма ли да го разгледаш?

Кимнах.

— Да. Не точно сега.

— Страх ли те е?

— Не. Да. Не знам. — Прокарах пръст по името на брат си. Седяхме там, мама и аз, много дълго време.

Тя отпиваше от чашата си е вино, а аз разглеждах снимки на брат си.

Брат ми като бебе, брат ми в ръцете на баща ми, брат ми със сестрите ми.

Брат ми, седнал на предните стъпала на къщата.

Брат ми като малък, отдаващ чест на баща ми в униформа.

Брат ми, брат ми.

Майка ми ме гледаше. Беше вярно. Никога не я бях обичал повече.