През целия път до Ел Пасо валя на пресекулки. Унасях се в сън. Събуждах се всеки път, щом се натъкнехме на силен порой.
Имаше нещо много спокойно в това пътуване обратно към къщи.
А извън колата се вихреше ужасна буря. Вътре бе топло. Не се чувствах застрашен от непредсказуемото време, а сигурен и защитен.
Първия път, когато заспах, започнах да сънувам. Струва ми се, че бях способен да сънувам „по поръчка“. Сънувах татко и брат ми — и тримата пушехме. Бяхме в задния двор. Мама и Данте бяха на вратата. Гледаха.
Не можех да реша дали сънят е хубав, или лош. Може би все пак хубав, защото, когато се събудих, не бях тъжен. Явно така се разбира какъв точно е сънят. По начина, по който те кара да се чувстваш.
— За катастрофата ли мислиш? — чух тихия глас на мама.
— Понякога.
— Не.
— Просто не говорим.
— О — каза тя. — Мислех, че двамата си говорите за всичко.
— Не — отвърнах. — Ние сме като всички други по света. — Това не беше вярно. Не бяхме като другите.
Когато наближихме къщата, валеше като из ведро. Гръмотевици, светкавици и вятър, най-ужасната буря през това лято. С татко се измокрихме до кости, докато внесем куфарите в къщи. Мама светна лампите и сложи чай, докато с татко се преоблякохме в сухи дрехи.
— Легс мрази гръмотевици — казах. — Дразнят ѝ ушите.
— Сигурна съм, че спи точно до Данте.
— Да, сигурно — казах.
— Тя липсва ли ти?
— Да. — Представих си Легс, легнала в краката на Данте, скимтяща при звука на гръмотевиците. Представих си как Данте я целува и ѝ казва, че всичко ще се оправи. Данте, който обичаше да целува кучета, родителите си, момчета и дори момичета. Може би целуването бе част от човешката същност. Явно аз не бях човешко същество. Не бях част от естествения порядък на нещата. Но Данте изпитваше наслада от целуването. А подозирах, че обича и да мастурбира. Смятах мастурбирането за смущаващо. Дори не знаех защо. Просто бе такова. Все едно да правиш секс със себе си. А това наистина е сбъркана работа. Автоеротизъм. Бях го проверил в една книга в библиотеката. Боже, чувствах се глупаво дори само като мислех за тези неща. Някои момчета говореха постоянно за секс. Чувах ги в училище. Защо им доставяше такова удоволствие? Това ме караше да се чувствам нещастен. Не на място. Ето я пак тази дума. И защо мислех за всички тези неща насред дъждовна буря, докато седях на кухненската маса с родителите си? Опитах се да върна мислите си в кухнята. Където бях. Където живеех. Мразех това — да живея в ума си.
Мама и татко разговаряха, а аз седях там и се опитвах да ги слушам, но всъщност изобщо не слушах, а си мислех за разни неща. Умът ми просто блуждаеше. А после мислите ми се спряха върху брат ми. Винаги се спираха там. Бе като любимото ми място за паркиране в пустинята. Просто някак се отбивах там постоянно. Какво ли щеше да бъде, ако брат ми бе наоколо? Можеше да ме научи как да бъда момче и какво би трябвало да чувстват и да правят момчетата, как всъщност да се държат Може би щях да съм щастлив. А може би животът ми щеше да си бъде същият Или дори по-лош. Не че имах лош живот. Знаех това. Имах си мама и татко, тях ги беше грижа за мен, имах си куче и най-добър приятел на име Данте. Но в мен имаше нещо, което вечно ме караше да се чувствам зле.
Дали всички момчета носеха тази тъмнина в себе си? Да. Може би дори Данте.
Усетих очите на мама по мен. Изучаваше ме. Отново.
Усмихнах ѝ се.
— Бих те помолила да ми кажеш какво си мислиш, но не мисля, че би го направил.
Свих рамене. Посочих към баща си:
— Предполагам, че твърде много приличам на него.
Това разсмя татко. Беше уморен, но в онзи момент, докато седяхме на кухненската маса, изглеждаше необичайно млад. Помислих си, че може би се превръща в друг човек.
Всеки винаги се превръща в друг човек.
Понякога, когато човек е по-възрастен, се превръща в някой по-млад. А аз пък се чувствах стар. Как може някой, който скоро ще навърши седемнайсет, да се чувства стар?
Още валеше, когато заспах. Гръмотевиците не бяха близо и тихият им звук бе по-скоро като далечен шепот.
Спах. Сънувах. Пак беше онзи сън — онзи сън, в който целувах някого.
Когато се събудих, ми се прииска да се докосна. „Да се ръкуваш с най-добрия си приятел.“ Това бе евфемизмът, който използваше Данте. Винаги се усмихваше, когато го казваше.
