Бурята
- Автор: Шустерман Нийл
- Серия: Дъгата на косата #2
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Orange Books
- ISBN: 978-619-171-069-0
- Переводчик: Гергана Минкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Бурята». Краткое содержание книги:
А това означаваше, че сега, след като агент Тракслър беше подложен на Прибиране, нямаше никого, абсолютно никого, който да знае какво върши той. Прикритието на Грейсън бе толкова дълбоко, че цял го бе погълнало — и дори Бурята не можеше да го измъкне.
— Е, приключихме ли с тази малка игра? — запита агент Крийл. — Може ли да пристъпим към седмичния разбор?
Той пое дълбоко дъх и го изпусна бавно.
— Добре — каза и започна да говори за седмицата, като изключи всички неща, които би казал на агент Тракслър, и престана да споменава мисията си.
Грейсън Толивър бе вече мъртъв. По-лошо от мъртъв — защото за света Грейсън Толивър никога не бе съществувал.
Брамс!
Роуан бездруго се бе чувствал отговорен за смъртта на баща си, а сега го изпитваше с двойна сила. Дължеше се на това, че бе заложил на сдържано поведение — и ето я наградата, задето бе укротил ръката си и позволи на Брамс да остане жив. Трябваше да ликвидира ужасния дребосък, както бе сторил с останалите, незаслужаващи да бъдат Косачи. Само че бе предпочел да му даде шанс. Какъв глупак се оказа да допусне, че подобен човек би оценил жеста.
Когато остави Ксенократ в банята онази вечер, Роуан заскита безцелно по улиците на Фулкръм Сити, подтикван единствено от стремежа да се движи, без да спира. И сам не знаеше дали се опитва да надбяга гнева си, или да го настигне. Може би и двете. Ту препускаше пред него, ту го гонеше по петите, мира не му даваше.
На следващия ден реши да си иде у дома. В някогашния си дом. Онзи, който бе напуснал преди близо две години, за да стане стажант Косач. Може би, помисли си, там щеше да получи усещане за нещо приключило.
Когато стигна в квартала, започна да следи бдително дали някой не го наблюдава, но не откри такъв. Нищо освен вечно бдящите камери на Бурята. Може би от Форума на Косачите си бяха казали, че след като не се бе появил на погребението на баща си, нямаше изглед да се весне насам. Или пък, както беше казал Ксенократ, сега вече се нареждаше на второ място като приоритет.
Отиде до входната врата, но в последния момент не можа да се застави да почука. Никога дотогава не се бе чувствал като такъв страхливец. Безстрашно се изправяше пред мъже и жени, трениран да отнема живот, но да застане пред семейството си след подлагането на баща му на Прибиране, се оказа не по силите му.
Обади се на майка си, когато колата за обществен транспорт бе вече на безопасно разстояние от къщата.
— Роуан? Роуан, къде се изгуби? Къде си сега? Толкова се тревожехме!
Точно това бе очаквал да чуе от майка си. Не отговори на въпросите ѝ.
— Чух за татко — промълви. — Аз… ужасно много съжалявам…
— Беше кошмарно, Роуан. Косачът седна пред пианото ни и засвири. Накара всички ни да слушаме.
Роуан направи гримаса. Знаеше за ритуала на Брамс, съпровождащ Прибирането. Не можеше да си представи, че на семейството му се е наложило да понесе това.
— Казахме му, че си бил стажант при Косач. Макар не ти да бе избраният, надявахме се, че това ще го накара да размисли, но не се получи.
Той не ѝ каза, че вината е негова. Искаше да ѝ го признае, но разбираше, че това само щеше да я обърка и да я накара да задава нови въпроси, на които нямаше да може да отговори. Или пък отново се проявяваше като страхливец.
— Как го понасят другите?
— Държим се — отговори майка му. — Отново имаме имунитет, така че това е някаква малка утеха. Съжалявам, че не беше тук. Иначе Косач Брамс и на теб щеше да даде имунитет.
При тази мисъл Роуан усети у него да се надига гняв. Принуди се да го заглуши, като блъсна с юмрук по контролното табло.
— Предупреждение! Насилствено поведение и/или вандализъм ще доведат до изхвърлянето ви от превозното средство — съобщи колата. Той я игнорира.
— Моля те, ела си у дома, Роуан. Ужасно много ни липсваш.
Странно, изобщо не им бе липсвал по време на стажуването. В семейство, голямо колкото неговото, отсъствието му почти не се усещаше. Но явно Прибирането променяше нещата. Живите се чувстваха по-уязвими и ценни един за друг.
— Не мога да си дойда у дома — каза ѝ. — И моля те, не питай защо, тъй като това само ще влоши нещата. Искам да знаете, че обичам всички ви… и… ще се обадя, когато мога. — После затвори без нито дума повече.