Лунните градини

Татърсейл привлече своя Тирски лабиринт. Силата се вля в нея и помете парализиращия страх. Тя се изправи, забравила за всякаква умора, и погледът й се плъзна към вратата. Изпращя дърво, после дървената врата влетя навътре, тласната сякаш от катапулт, и моментално бе изметната встрани от магическия щит на Татърсейл. Двата удара я разбиха и към тавана и стените се разхвърчаха трески. Зад Татърсейл издрънча стъкло и кепенците на прозореца се отвориха с трясък. Леден вятър забушува из стаята.

Хрътката се появи — с очи като жълти пламъци, със стегнати на възли, подскачащи под кожата мускули. Силата на съществото заля Татърсейл като вълна и тя рязко вдиша. Хрътката беше стара, по-стара от всичко, с което се беше сблъсквала. Съществото спря на прага, подуши във въздуха и от черната му муцуна закапа кръв. После погледът му се прикова в обкованата с желязо кутия до стената вляво от Татърсейл. Звярът пристъпи напред.

— Не — каза Татърсейл.

Хрътката замръзна. Чудовищната глава бавно се изви към нея, сякаш я забелязваше едва сега. Устните се издърпаха назад и блеснаха кучешките зъби, дълги колкото човешки палец.

„Проклет да си, Хеърлок! Помогни ми! Моля те!“

Тежките клепки се отвориха рязко, бяла резка просветна над очите на Хрътката. И тя нападна.

Атаката беше толкова бърза, че Татърсейл не успя да вдигне ръцете си, преди звярът да скочи върху нея — прониза външната й магия все едно, че не беше нищо повече от мъгла. Вътрешната й защита, дебелият пласт Висши прегради, посрещна скока на Хрътката като каменна стена. Татърсейл усети как тя се пропуква, цепнатините плъзнаха по ръцете, и гърдите й с режещ звук, запълнени мигновено от швирналата кръв. Това пропукване, както и инерцията на звяра, я отхвърлиха назад. Преградите зад нея смекчиха сблъсъка, когато се удари в стената до прозореца. Около нея изригна облак изкъртена мазилка, парчета тухла се разпиляха по пода.

Хрътката беше паднала на колене. Разтърси глава, надигна се, изръмжа и нападна отново.

Замаяна от първия сблъсък, Татърсейл вяло вдигна окървавената си ръка пред лицето си. Не можеше да направи нищо друго.

Ала щом Хрътката скочи във въздуха, разтворила челюсти, за да впие зъби в гърлото й, вълна сива светлина я порази в хълбока и я отпрати към леглото вдясно от Татърсейл. Изпращя дърво. Хрътката изръмжа и се надигна отново, но този път извърна главата си към Хеърлок — той стоеше на капака на кутията си, лъснал от пот и с вдигнати ръце.

— О, да, Джиър — изврещя куклата. — Аз съм твоята плячка!

Татърсейл се свлече на пода и повърна. Из стаята в хаотичен вихър бушуваше Лабиринт и адската му воня закипя из вътрешностите й като побесняла чума. Излъчваше се от Хеърлок на видими вълни от зърнисто сиво, осеяно с черно.

Хрътката гледаше Хеърлок, хълбоците й се вдигаха и отпускаха. Сякаш се мъчеше да изтласка от мозъка си вълните на сила. От гърдите й се изтръгна глухо ръмжене. Огромната й глава се отпусна.