Скълдъгъри Плезънт [bg]

Стефани нямаше време за почивка. От издатината започваше тесен проход и тя пое по него, борейки се със страха, че ще остане изгубена в тези пещери завинаги.

Няма да е завинаги, укори се тя. Ако не ме намери някое чудовище, ще умра от жажда за няколко дни.

Стефани почти не повярва, че току-що е опитала да се успокои с подобна мисъл.

Тя отблъсна страховете, съмненията и песимистичните — макар и реалистични — мисли и забави ход, като се концентрира върху намирането на обратния път. И тогава видя светлинка.

Малко по-напред, от мястото за наблюдение, което един естествен каменен балкон й предлагаше, тя видя около дузина Кухи хора в малка пещера, на няколко метра под нея. Един от тях държеше фенер. Г-н Блис явно не бе придружил експедицията, но Серпин беше там, застанал пред малка скала, плоска като маса. Върху скалата имаше дървен сандък с голяма ключалка. Сърцето й пропусна удар. Бе го намерил.

До пода на пещерата не бе твърде далеч. Стефани нямаше избор. Трябваше да опита.

Кухите хора бяха с гръб към нея и тя успя да се намести така, че да скочи безшумно зад тях. Светлината на единствения фенер не стигаше до нея и тя приклекна, обгърната в сенки. Един от Кухите хора се обърна и празният му поглед премина през нея, без да я различи от мрака в ъглите на пещерата. Тя помръдна едва, когато слугата на Серпин се извърна отново. В почти пълния мрак, облечена в най-тъмночерен цвят, тя можеше да се промъкне току до враговете си, без да я усетят. Придвижваше се болезнено бавно и дишаше като през сламка. Струваше й се, че ударите на сърцето й ехтят из цялото помещение, но Серпин се бе вглъбил в сандъка. Той почука върху ключалката с кървавия показалец на одраната си дясна ръка, тя ръждяса и се разпадна. Усмихна се, сложи ръкавицата си, отвори сандъка и вдигна от него Скиптъра на Древните.