Плячката [bg]

Останали сме без дъх, когато достигаме клиниката, но не губим никакво време. Епап влетява през вратата с рамо напред. Зърва нещо и гърбът му се напряга като на марионетка, чиито конци някой е дръпнал рязко нагоре.

Сиси се намира в една иначе празна стая и лежи на някакво приспособление, което наподобява зъболекарски стол. Но такъв с каиши и катарами. Ръцете и краката й са разтворени неугледно, очите й са затворени, а устата й е леко зяпнала.

Във въздуха се носи слаба миризма на изгорена плът.

— Сиси! — крещи Епап и се втурва към нея. Левият й ръкав е вдигнат високо и излага на показ меката вътрешната част на предмишницата й. По средата на гладката й кожа като отделно същество, създадено от притискането на метал, стои издутина във форма на „Х“ от изгорена плът.

Не казваме нищо, действаме бързо, за да я освободим от каишите. Дишането й е учестено и плитко, устните й мълвят нещо неразбираемо. Епап навива ръкава й внимателно още по-високо, за да попречи на вълнената тъкан да се търка в прясното изгаряне. Приближавам и понечвам да я повдигна, но той ме избутва. Вдига я със сила и грациозност, които не съответстват на тънките му ръце, и я притиска нежно към гърдите си. Очите му се затварят с известно облекчение и устните му започват да се движат, заровени в косата й.

— Държа те, сега си в безопасност, Сиси — шепне. Оттласква я леко нагоре, за да я хване по-стабилно под краката и главата й удря носа му. Не извиква при сблъсъка, просто я задържа възможно най-внимателно, докато отшуми пристъпът на болка.

В сърцето ме пробожда напълно неочаквана ревност.

Епап се втурва навън в дъжда. Той се лее със силата на водопад и само за секунди ни наквасва. Въпреки допълнителната тежест тича със скорост, която ми е трудно да следвам. Или да поддържам.

— Епап! — Сграбчвам ръката му, за да го накарам да спре. — Къде отиваш?

— В моята къща. — Прави опит да освободи ръката си.

— Не. — Успявам да го погледна в очите. — Твоята къща е в другия край на селото. На десет минути от тук. Сиси не бива да остава навън в този дъжд толкова дълго. Не и в нейното състояние. Донеси я в моята стая. Много по-близо е.

Ръцете му се разтреперват. Адреналинът започва да изчерпва действието си и той е напълно изтощен. Кима бързо.

— Води натам.

Но аз продължавам да стоя на едно място. Хрумва ми една мисъл.