Плячката [bg]

— А не е ли? — питам аз.

Момичето дърпа ръкава си нагоре. На предмишницата й има три белега.

— Някога бях непокорна и недисциплинирана. Не осъзнавах как неспазването на правилата от моя страна беше като рак за хармонията в Мисията. Но узрях. И сега мога да ви кажа най-откровено, че откакто се научих да поставям Мисията преди себе си, открих покоя и радостта, които бях издирвала все на погрешни места. По-щастлива съм, отколкото някога съм допускала, че би било възможно, особено като знам, че някой ден ще постигна най-голямото щастие, билета към Цивилизацията.

Забелязва скептичността в погледа ми.

— Старейшините ни учат, и аз стигнах до момента, когато вече осъзнавам цялата истинност на твърдението им, че тази Мисия ще процъфти или ще се провали в зависимост от това колко добре се грижим за хармонията в нея. По тази причина трябва бързо да се вземат мерки за всякакви отклонения без значение колко малки са те и в редки случаи се налага мерките да са драстични. Това е мирна и прекрасна общност. Трябва да престанете да търсите дявола във всеки храст. Защото го правите без необходимост.

— Жигосана си три пъти — заговарям аз и соча към ръката й. — Какво ще се случи, когато станат пет?

Тя не отговаря, а само плъзва ръкава върху ръката си.

Лявата й вежда потрепва.

— Време е да си вървим — заявява.

Вдигат медицинските си кошници и се заклатушкват навън от стаята. Чувам ги как куцукат в антрето.

Интересно, но една от тях остава в помещението. Стои неподвижно. Момичето с двете плитки е. Внезапно се завърта и ме поглежда.

— Бъдете много внимателни — шепне, а веждите й се сключват в права линия, изразяваща страх.

— Какво? — пита Епап. Прекалено силно.

Отдалечаващите се стъпки в коридора затихват.

После се чуват отново, но вместо да се отдалечават, се приближават. Връщат се. Като юмруци думкащи по врата. Все по-силно и по-силно.

— Какво става? — шепна към момичето.

Но е прекалено късно. Тя чува приближаването на другите две и бързо се стяга.

— Поне ще приемете ли да ви донесем малко храна? — пита на висок глас. Другите момичета са обратно при вратата и я наблюдават с любопитство.

— Не — отговарям. — Не и след случилото се по-рано със супата.

Момичето се поклаща навън от стаята, а плитките й подскачат нагоре-надолу.

Трите момичета слизат шумно надолу по стълбите. Чуваме как входната врата се отваря и затваря. И вече ги няма.