Плячката [bg]

— Сиси! — крещя отново, като този път с ръце оформям фуния около устата си. — Сиси!

Вратата на една от къщите се отваря със замах. Навън пристъпва нечия фигура и застава под малкия навес. Епап е. Набързо е навлякъл риза, която е само донякъде закопчана.

— Какво става? — пита и ме гледа мрачно. — Къде е Сиси?

— Изчезна! Помогни ми да я намеря!

Трудно ми е да разчета изражението му. Той ме изучава, застанал в сянката без всякакво желание да излезе под дъжда.

— Епап?

Поклаща глава и примигва бавно. Потъва обратно в къщата, поведение, демонстриращо гнева, който все още таи към Сиси. Обръщам се, ядосан и разочарован от него. Бях се надявал на повече.

Но в следващия момент той изхвърча през вратата, като облича яке с качулка и джапа забързано през калните локви. Когато ме достига, вече е сложил качулката на главата си.

— Кажи ми какво се случи — настоява. В очите му се чете загриженост.

— Ядоса старейшините. И сега те са я отвели някъде.

Той ме стрелва с поглед в търсене на истината.

— Това е налудничаво. Как ти хрумна такова нещо?

— Бяха сложили нещо в супата и я упоиха. Аз не я изядох цялата и… Виж! Въпроси ли ще ми задаваш или ще ми помогнеш да я намеря? Мисля, че е в сериозна беда.

— Не преувеличаващ ли малко? — тросва ми се той и клати глава. — Отнесоха се толкова добре към нас. Защо просто не се отпуснеш и не се откажеш от параноята? — Едното ъгълче на устата му увисва надолу. — Мислиш си, че само защото Сиси не е с теб, значи задължително е отвлечена, така ли? Причината не би могла да бъде, че… О, не знам… Може би просто не желае да е с теб. — Той размахва ръце в дъжда и изсумтява. — Заради това ли ме измъкна навън в такова време?

Нямам време за обяснения или сцени. Завъртам се и обмислям в каква посока да поема.

Епап ме сграбчва за лакътя. Обръщам се, готов да изтръгна ръката си от неговата. Но погледът в очите му ме спира.

— Какво? — пита. Въздъхва ядно. — Наистина ли мислиш, че нещо не е наред?

Кимам.

— Откъде знаеш?

— Епап, с мен ли си или не? Няма да губя време да обяснявам.

Нещо го кара да прояви повече отстъпчивост.

— Да вървим да я намерим — казва.

И когато тръгвам, той е плътно до мен, краката ни се движат в синхрон, а калта се разплисква в подобие на миниатюрни експлозии под обувките ни.

Но празните улици и тъмните прозорци на околните сгради не ни предлагат нищо.

— Къде са всички? — пита Епап и диша тежко, когато спираме. Обляга се на стената на една къща, превива се на две и хваща коленете си.