Скрутатор [bg]

Витис направи крачка назад.

— Минис не лъже — рече той и скриви лице, сякаш преглътнал нещо с неприятен вкус.

— Той ме излъга! — отново писна Тиан. — Лъжец, лъжец, лъжец!

Престараваш се, помисли си тя. Витис не е глупак. Не преигравай.

— Най-сетне показваш истинската си същина. Амплиметът не би могъл да принадлежи на подобно нищожно създание. Ти не си достойна за него.

— Мой е! — изкрещя занаятчията.

Витис я сграбчи и започна да я разтърсва. Тя едва не повърна наденицата отгоре му.

— Ти не си геомант, Тиан. Имаш удивителен талант, но не притежаваш интелекта, необходим за овладяването на амплимета.

— Прелетях с таптера си от Тиртракс — промърмори тя.

— Кристалът те е контролирал. За последен път: как успя да накараш конструкта да полети?

— Трябваше да поддържам баланса между двата кристала — рече занаятчията, измисляйки си понятие. — Само при идеален баланс между амплимета и другия кристал е възможен полет. Това установява един вид… осцилация в полето, която с течение на времето става все по-силна. Толкова болеше! Непрекъснато се боях, че ще ме сполети антрацизъм. Както стана с бедния Генис.

Витис подмина ужилването.

— Но ти не си изгоряла. Как така?

— Трептението изчезна и полето започна да изтласква конструкта. Тогава… не мога да го обясня. Представих си как конструктът се издига… дъното на машината се нажежи и тя полетя…

— Глупости — скептично каза той. — Измисляш си.

Студена капка пот плъзна по улея на гръбнака ѝ. Тя наистина си измисляше и ако Витис я разкриеше… Сега внимателно. Бъди по-убедителна в наивността си.

— Точно това се случи, кълна се! — избълва тя на един дъх. — Казах ти, че не разбирам. Просто усетих кристала в душата си — допълни занаятчията, опулила очи.

— В душата си? Що за бръщолевици?

Някой изникна пред платнището. Витис размени няколко думи с него, сетне се върна обратно.

— Предстои ми важна работа. Преди да тръгна, отговори ми на следното: какво искаше да кажеш с това, че кристалът те е напътствал?

Тиан се вкопчи в тази възможност. В завода бе познавала девойка на име Санет, която бе твърдяла, че чува гласове. Работата с нея бе изключително уморителна, защото въпросната Санет неизменно се бе допитвала до гласовете, преди да пристъпи и към най-простата манипулация.

— Чух гласове в главата си — рече Тиан, глуповато вторачена в аахима.

Той изглеждаше отвратен.

— И винаги ли си ги чувала?

Дали да подхрани впечатлението му, че тя е побъркана? Не, по-добре да се престори, че амплиметът я е увредил.

— Не! — разпалено възкликна Тиан. — Не и преди старият Джоейн да ми даде амплимета. Джоейн беше единственият ми приятел.

— По някаква странна причина това не ме изненадва.