Великият лов
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #2
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Великият лов». Краткое содержание книги:
Но издирването на Рога на Валийр се оказва само началото на дълго, изпълнено с чудодейни открития пътешествие…
— Перин, аз…
— Ако искаш да си правиш шеги с Айез Седай — избухна Перин, — това си е твоя работа. Милорд. — Той започна да пъха полите на ризата си в брича. — Аз не се занимавам много-много с… хитруване — нали така се казва?… Хитруване с Айез Седай. Но пък аз съм само един прост ковач и може би се пречкам на нечий път. Милорд. — Той вдигна сетрето си от пода и се запъти към вратата.
— Да ме изгори дано, Перин, съжалявам. Страхувах се и си мислех, че съм изпаднал в беда — може би наистина съм бил, може би все още съм, не знам — и не исках вие двамата с Мат да се забърквате с мен. О, Светлина, да знаеш само как ме гледаха всички жени снощи. Мисля, че това е част от бедата, в която съм изпаднал. Така си мисля. А тази Лиандрин… Тя… — Той вдигна безпомощно ръце. — Перин, повярвай ми, не би трябвало да се замесвате в това.
Перин се беше спрял, но продължаваше да стои с лице към вратата и извъртя глава само колкото Ранд да може да види едното му златисто око.
— Теб ли търсят? Може би търсят всички нас.
— Не, мен търсеха. Бих искал да не е така, но го знам добре.
Перин поклати глава.
— Лиандрин поне търсеше мен, в това съм сигурен, чух го.
Ранд се намръщи.
— Но защо трябва да… Това не променя нищо. Виж, тогава си отворих устата и казах нещо, което не биваше. Не го мислех сериозно, Перин. Моля те, кажи ми как е Мат?
— Спи. Леане — така се казва онази Айез Седай — твърди, че след няколко часа ще се оправи. — Той сви рамене притеснено. — Струва ми се, че лъже. Знам, че Айез Седай никога не лъжат, във всеки случай не и така, че да ги хванеш, но въпреки това тя лъжеше или поне криеше нещо. — Той замълча, гледайки Ранд накриво. — Не си го мислел сериозно? Тогава заедно ли тръгваме оттук? Ти, аз и Мат?
— Не мога, Перин. Не мога да ти кажа защо, но наистина трябва да си тръг… Перин, почакай!
Вратата се затръшна зад гърба на приятеля му. Ранд се отпусна на леглото.
— Не мога да ти го кажа — промърмори той и удари с юмрук по леглото. — Не мога. — „Но сега вече можеш да тръгнеш — обади се вътрешният му глас. — Егвийн ще се оправи, а Мат ще е на крака само след час-два. Сега можеш да си тръгнеш. Преди Моарейн да е решила нещо друго.“
Той понечи да приседне на леглото, но почукването на вратата го накара да скочи. Ако се беше върнал Перин, той нямаше да почука. Чукането се повтори.
— Кой е?
Лан се шмугна вътре и изрита вратата с пета. Както обикновено, мечът му беше препасан върху зеленото сетре, което го правеше почти невидим в лесовете. Този път обаче високо на дясната му ръка беше завързана широка златна връв, чиито пискюли се спускаха почти до лакътя. На възела бе закачен знак със златен жерав в полет, символът на Малкиер.
— Амирлинския трон те вика, овчарю. Не можеш да се явиш в този вид. Махай тази риза и си среши косата. Приличаш на купа сено. — Той енергично отвори гардероба и започна да рови сред дрехите, които Ранд смяташе да остави.
Ранд остана вдървен на мястото си. Като че ли го бяха ударили с чук по главата. Беше го очаквал, разбира се, но се надяваше да се измъкне, преди да го привикат. „Тя знае. О, Светлина, сигурен съм.“
— Какво искаш да кажеш? Викала ме? Аз си тръгвам, Лан. Ти се оказа прав. Веднага отивам в конюшнята, взимам си коня и напускам.
— Трябваше да го направиш снощи. — Стражникът хвърли една копринена риза на леглото. — Никой не може да откаже, когато Амирлинския трон го вика, овчарю. Дори самият лорд-капитан командир на Белите плащове. Педрон Ниал може през целия път да обмисля как да я убие, стига да може да го направи и след това да се измъкне, но и той ще дойде. — Лан се извърна с едно от палтата с висока яка в ръце и го вдигна. — Това ще свърши работа. — Сплетени трънести стръкове дива роза се увиваха около червените ръкави в дебел, бродиран със златна нишка ширит и обикаляха маншетите. Златни чапли изпъкваха по поръбената със злато яка. — Цветът също е подходящ за случая. — Изглеждаше развеселен от нещо, или по-скоро доволен. — Хайде, овчарю. Сменяй си ризата. Бързо.
Макар и неохотно, Ранд издърпа презглава грубата вълнена ратайска риза, която носеше.
— Чувствам се като пълен глупак — промърмори той. — Копринена риза! Никога не съм носил копринена риза! И никога не съм обличал такова луксозно сетре, дори по празник. — „О, Светлина, ако Перин ме види в това… Да ме изгори дано, след всички онези глупави приказки, че съм бил лорд, ако ме види в това, изобщо няма да иска да ме чуе повече.“
— Не можеш да се явиш пред Амирлинския трон облечен като ратай, току-що излязъл от конюшнята, овчарю. Я чакай да погледна ботушите. Ще свършат работа. Е, хайде, обличай се по-бързо. Не можеш да караш Амирлин да чака. Слагай си меча.