Последното желание
- Автор: Сапковский Анджей
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последното желание». Краткое содержание книги:
„Последното желание“ е първата книга от поредицата „ВЕЩЕРЪТ“. Това е свят на опасности и остри мечове, на зашеметяващо действие и великолепни бойни сцени.
— Не ми харесва, че говориш изтъркани истини. Нито физиономията, с която ги изричаш Какво ти става? Не мога да те позная, Гералт. Да тръгваме по-скоро на юг, към дивите земи. Като видиш сметката на едно-две чудовища, ще ти мине мрачното настроение. Там като че ли има доста чудовища. Разправят, че когато на някоя старица й омръзнел животът, тя, милата, хващала гората сам-самичка, уж за дърва, без да вземе остена със себе си. Резултатът бил гарантиран. Трябва да се заселиш там завинаги.
— Може да ида там. Но без да се заселвам.
— Защо? Там един вещер ще припечелва по-лесно.
— Припечелването ще е по-лесно — Гералт отпи глътка от дамаджаната, — но харченето на печалбата ще е по-трудно. Освен това там ядат ечемична и просена каша, бирата има някакъв особен вкус и комарите хапят лошо.
Лютичето се разсмя с пълно гърло, подпрял глава на подвързаните в кожа книги по полицата.
— Просо и комари! Това ме подсеща за нашия пръв поход до края на света. Помниш ли? Запознахме се на пиршеството в Гулет и ти ме придума…
— Не аз, а ти ме придума. Ти си този, който беше принуден да бяга от Гулет, понеже се оказа, че девойката, която оправи под сцената за музикантите, има четирима яки братя. Търсеха те из целия град, заплашваха да те овъргалят в смола и стърготини. Затова се лепна за мен тогава.
— А ти не беше на себе си от радост, че си намерил спътник. Защото преди това по време на път си бъбрил само с кобилата си. Но нека да е както казваш. Наистина трябваше да се покрия за известно време и Долината на цветята ми се стори най-подходяща за целта. Защото се смяташе, че това е краят на населения свят, последният пост на цивилизацията, на границата между два свята… Помниш ли?
— Помня, Лютиче, как да не помня.
КРАЯТ НА СВЕТА
1
Лютичето слизаше внимателно по стълбите на кръчмата, понесъл две халби с преливаща пяна. Като ругаеше тихо, той се провря сред тайфа любопитни деца и прекоси двора, заобикаляйки купчинките кравешка тор.
Около изнесената на мегдана маса, на която вещерът разговаряше със старейшината, вече се бяха събрали петнайсетина селяни. Поетът остави халбите на масата, седна и веднага разбра, че за времето на краткото му отсъствие разговорът изобщо не е напреднал.
— Аз съм вещер, господин старейшина — повтори за кой ли път Гералт и изтри пяната от устата си. — С нищо не търгувам. Не вербувам хора за войската и не мога да лекувам шап. Аз съм вещер.
— Това е професия — поясни за кой ли път Лютичето. — Вещер, разбирате ли? Убива вампири и всякакви друга гадости. Разбирате ли, старейшино?
— Аха! — Прорязаното от дълбоки бръчки чело на старейшината се поизглади. — Вещер! Трябваше веднага тъй да кажете!
— Точно така — потвърди Гералт. — И веднага питам: има ли някаква работа за мен в околността?
— Ааа… — Старейшината отново се замисли, очевидно много усилено. — Работа? Май онези… Не… Живолапци? Питате има ли тук живолапци?
Вещерът се усмихна и кимна, почесвайки се по слепоочието.
— Има — заключи старейшината след дълъг размисъл. — Виждате ли планините там? Там живеят елфи — те, това е тяхното царство. Дворците им, казвам ви, са от чисто злато. Охо, господа! Елфи, казвам ви. Ужас. Който отиде там, не се връща.
— Така си и знаех — изрече Гералт студено. — Ето защо нямам намерение да ходя там.
Лютичето неволно се изкикоти. Както и очакваше Гералт, старейшината се замисли продължително.
— Аха — каза накрая. — Тъй, тъй. Но тук има и други живолапци… Идват към нас, струва ми се, от страната на елфите. Да, господа, има ги, има. Не могат да се преброят. А най-лоша от всички е Мора, нали, хорица?
„Хорицата“ се оживиха, наобиколиха масата от всички страни.
— Мора! — каза един. — Да, право дума старейшината. Бледа мома обикаля къщите на разсъмване и децата умират от това!
— И таласъми! — добави един войник от местната стража. — Заплитат гривите на конете в конюшните!
— И прилепи-вампири! Има и прилепи-вампири!
— И вили! Човек се покрива с пъпки от тях!
Следващите няколко минути преминаха в интензивно изброяване на чудовища, досаждащи на местните с отвратителните си постъпки или със самото си съществуване. Гералт и Лютичето научиха за скитачите и мамунците, заради които порядъчните хора не могат да се доберат до дома си в пияно състояние, за летавицата, която лети наоколо и пие млякото на кравите, за бягащата из гората глава на паякови крака, за хоболдите, носещи червени шапчици, и за страховитата щука, която изтръгва бельото от перящите в реката жени, а скоро ще се заеме и със самите жени. Не мина и без оплаквания като това, че старицата Нарадкова нощем лети, яхнала ръжен, а през деня краде плодове, че мелничарят слага маков прах в житото, а някой си Дуда постоянно нарича кралете разбойници и крадци. Гералт изслуша всичко спокойно, като кимаше и се правеше, че му е интересно. Зададе няколко въпроса, главно относно пътищата и топографията на района, после се изправи и кимна на Лютичето.