Последното желание
- Автор: Сапковский Анджей
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последното желание». Краткое содержание книги:
„Последното желание“ е първата книга от поредицата „ВЕЩЕРЪТ“. Това е свят на опасности и остри мечове, на зашеметяващо действие и великолепни бойни сцени.
— Е, всичко хубаво, добри хора — каза той. — Ще се върна скоро и тогава ще видим какво мога да направя за вас.
Тръгнаха мълчаливо покрай къщите и оградите, съпроводени от лаенето на кучетата и виковете на децата.
— Гералт — обади се Лютичето, докато се качваше на седлото и откъсваше една малка ябълка от подало се над оградата клонче, — постоянно се оплакваш, че ти е все по-трудно да си намериш работа. А от това, което ни казаха, следва, че тук ще има работа за теб до зимата, при това без да си отдъхнеш. Щеше да заработиш малко парички, аз щях да събера чудни теми за баладите си. Обясни ми, защо тогава продължаваме нататък?
— Нямаше да спечеля и шелонг, Лютиче.
— Защо?
— Защото в приказките им нямаше и капка истина.
— Как така?
— Няма такива същества като тези, за които говореха.
— Сигурно се шегуваш! — Лютичето изплю една семка и замери с огризката едно куче, което особено яростно налиташе към краката на конете. — Не, не е възможно. Наблюдавах внимателно тези хора, а аз познавам хората. Те не лъжеха.
— Така е — съгласи се вещерът. — Не лъжеха. Те вярваха дълбоко в това, което казваха. Което не променя фактите.
Поетът мълча известно време.
— Нито едно от тези чудовища… Нито едно? Не може да бъде. Някое от тях трябва да съществува. Поне едно. Признай.
— Признавам. Едно от тях съществува.
— Ха! Кое?
— Прилепът-вампир.
Минаха покрай последните огради и излязоха на път между нивите, жълти от рапицата и вълнуващия се от вятъра овес. Насреща им се движеха натоварени каруци. Бардът прехвърли крак през дъгата на седлото, сложи лютнята на коленете си и започна да подрънква тъжни мелодии, като от време на време махаше на кикотещите се девойки с подгънати поли, които вървяха по пътя, нарамили гребла на здравите си рамене.
— Гералт — каза той изведнъж, — но нали чудовищата съществуват. Може да не са толкова много като едно време, може да няма по едно зад всяко дърво в гората, но ги има. Съществуват. Тогава защо хората да измислят и такива, които ги няма? И не само това, но и да вярват в измислиците си? А, Гералт от Ривия, славни вещерю? Не се ли замисли над причината?
— Замислих се, славни поете. И знам каква е тя.
— Интересно.
— Хората — Гералт обърна глава — обичат да измислят чудовища и страшни истории. Тогава започва да им се струва, че самите те не са толкова чудовищни. Докато се напиват до смърт, лъжат, крадат, спят с жените на старейшините си, уморяват от глад стариците, утрепват с брадви хванатите в курника лисици или засипват със стрели последния останал на света еднорог, те обичат да мислят, че Мора, която ходи сутрин по домовете, е по-чудовищна от тях. Тогава им олеква на сърцето. И им е по-лесно да живеят.
— Запомних го — каза Лютичето след минута мълчание. — Ще го направя в рими и ще съчиня балада.
— Съчинявай. Но не очаквай бурни аплодисменти.
— Ха! — Лютичето спря коня и се огледа. — Виж, Гералт. Не е ли красиво? Идилия, дявол да го вземе! Радост за окото!
След хълмовете местността преминаваше към равни полета, украсени от мозайката на разнообразни посеви. По средата, кръгли и разположени като листата на детелина, блестяха като огледала три езера, заобиколени от черни ивици елхови дървета. На хоризонта се виждаха потъналите в мъгла сини планини, издигащи се над черната ивица на боровите гори.
— Да вървим, Лютиче.
Пътят водеше право към езерата, покрай бентове и скрити в елховата гора малки вирчета, пълни с патици, чапли и гмурци. Богатството от пернати смайваше, като се имаше предвид, че навсякъде личаха следи от човешка дейност — бентовете бяха добре поддържани, заздравени със снопове пръчки, отворите за водата бяха укрепени с камъни и греди, които не бяха изгнили, водата течеше тихо и спокойно. В тръстиките край езерата се виждаха лодки и кейове, а по-навътре във водата стърчаха колове с рибарски мрежи и кошове. Лютичето изведнъж се обърна.
— Зад нас идва някой — извика той развълнувано. — С каруца!
— Не може да бъде! — ухили се вещерът, без да се обръща. — С каруца? А аз мислех, че местните се возят само на прилепи-вампири.
— Знаеш ли какво ще ти кажа? — изръмжа трубадурът. — Колкото повече наближаваме края на света, толкова по-добри стават шегите ти. Страх ме е да си помисля докъде можеш да стигнеш.