Последното желание

— Самата истина.

Прехвърлиха се в каруцата. Вещерът с удоволствие се изтегна върху сеното. Лютичето, вероятно от страх да не изцапа модерния си зелен кафтан, седна на дъската. Копривка подкара конете и каруцата затупурка край укрепените с греди диги.

Преминаха по мост над обрасъл с водни лилии канал и навлязоха сред окосени ливади. По-нататък, докъдето им стигаше погледът, имаше само обработваема земя.

— Просто не мога да повярвам, че това е краят на света, краят на цивилизацията — каза Лютичето. — Погледни само, Гералт. Житото е като злато, а сред тези царевици може да се скрие човек на кон. Или тази ряпа — виж колко е голяма.

— Откъде знаеш толкова много за земеделието?

— Поетите трябва да знаят всичко — рече надуто Лютичето. — В противен случай щяхме да се компрометираме. Човек трябва да се учи, драги мой, да се учи. От селата зависи съдбата на света, така че човек трябва да е наясно със селските дела. Селото ни храни, облича ни, обува ни, предпазва ни от студа, развлича ни и поддържа изкуството.

— Е, с развлеченията и изкуството малко се изхвърли.

— А къде се вари ракията?

— Разбирам.

— Не разбираш достатъчно. Учи се. Виждаш ли виолетовите цветя? Това е лупина.

— Всъщност това е уров — поправи го Копривка. — Вие какво, не сте ли виждали лупина? Но в едно сте прав, господине. Тук се ражда и расте всичко. Затова и наричат местността Долината на цветята. Ето защо нашите прадеди са се заселили тук и са прогонили елфите.

— Долината на цветята или Долът на Блатхан. — Лютичето побутна с лакът излегналия се върху сеното вещер. — Чуваш ли? Прогонили са елфите, но са оставили старото елфическо име, само са си го превели. Недостиг на въображение. И как съжителствате с елфите? Нали са в планините отвъд междата?

— Не си пречим. Те си вършат своите работи, а ние — нашите.

— Най-добрият подход — каза поетът. — Нали, Гералт?

Вещерът не отговори.