Повест за два града
- Автор: Диккенс Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитр Стефанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за два града». Краткое содержание книги:
Макар историческата тема да е просто повод за коментар върху заобикалящата го действителност, и то главно в Англия, Дикенс се е отнесъл много съвестно към фактологията. Освен прочутото съчинение на Карлайл „Френската революция“, за което говори с възторг в предисловието, той положително е ползувал и други източници, както и лични впечатления от посещенията си във Франция и познанствата си с видни революционни мислители и творци на епохата — Луи Блан, Виктор Юго, Емил дьо Жирарден, а също и с историка на революцията Жюл Мишле. Казват, че темата така го завладяла, че дори писал на Карлайл с молба последният да му изпрати някои съчинения, които бил използувал при написването на своя исторически труд. В отговор Карлайл му изпратил две каруци, пълни с книги. Дори и този анекдот да почива на истина, едва ли е нужно да вярваме, че Дикенс е прочел всичко, писано по въпроса; критиците обаче единодушно признават прецизността на историческите факти в романа. Отношението на Дикенс към революцията е противоречиво — от една страна, той правдиво и убедително посочва неизбежността, с която причинената неправда води до революционна разплата, а от друга, отрича якобинския терор и изобщо революционното насилие като метод. Всички преценки на революционните събития, както и паралелите със стабилната Англия се правят от позициите на буржоазния либерализъм. Дикенс вярва, че по-справедливо човешко общество ще се постигне не чрез социална революция, а чрез революция в духа на отделните човешки същества. Този вездесъщ у Дикенс подтик към духовно извисяване кулминира в романа в романтичния план на развръзката и особено в саможертвата на Сидни Картън.
— Нищо ли няма да остане от тях? О, мистър Картън, помислете пак. Опитайте пак.
— Не, мис Манет, през цялото време съзнавах, че съм съвсем недостоен. И все пак имах слабостта и все още имам слабостта да искам да знаете с каква внезапна магия ме възпламенихте и накарахте една купчина пепел да лумне в огън — който обаче не е нещо много различно от природата ми, — огън, който нищо не ускорява, нищо не осветлява, за нищо не служи и безцелно изгаря.
— Тъй като, мистър Картън, имам нещастието да съм ви направила по-нещастен, отколкото сте били, преди да ме познавате…
— Не казвайте това, мис Манет, защото, ако изобщо някой можеше да ме спаси, това щяхте да бъдете вие. Вие няма да станете причина за моето падение.
— Тъй като във всички случаи това състояние на духа, което описвате, може да се отдаде на някакво мое въздействие — това искам да кажа, ако мога ясно да се изразя, — не мога ли да упражня върху вас никакво въздействие във ваша полза? Нямам ли никаква сила за добро над вас?
— Мис Манет, дошъл съм тук, за да извърша най-голямото добро, на което сега съм способен. Разрешете ми през остатъка на своя пропилян живот да нося спомена, че на вас, последна в целия свят, съм разкрил сърцето си и че по това време у мене е било останало нещо, за което вие да съжалявате и да скърбите.
— И което, отново и отново ви моля най-горещо и с цялото си сърце да повярвате, е способно на по-добри неща, мистър Картън!
— Не ме молете повече да вярвам в това, мис Манет. Изпитах себе си и знам истината. Натъжавам ви — бързо свършвам. Ще ми позволите ли да вярвам, когато си спомням за този ден, че последната съкровена тайна на моя живот е положена във вашата чиста и невинна гръд и че стои там и няма да бъде споделена с никого?
— Ако това ще бъде утеха за вас, да.
— Нито дори с човека, който ви стане най-близък?
— Мистър Картън — отвърна тя, след като помълча развълнувана, — тайната е ваша, не моя. Обещавам ви да я уважавам.
— Благодаря ви. Нека още веднъж бог ви благослови.
Той доближи ръката й до устните си и тръгна към вратата.
— Не се страхувайте, мис Манет, че някога ще спомена отново този разговор дори и с една бегла фраза. Никога няма да ви го припомням. Дори да бях умрял, нямаше да е по-сигурно. В часа на моята смърт ще пазя свят единствения си хубав спомен — ще ви благодаря, ще ви благославям за него, — че последното си самопризнание направих на вас, че вие нежно носите името ми в своето сърце, моите грешки и страдания. Дано иначе сърцето ви е леко и щастливо!
Той беше тъй различен от друг път, толкова тъжно бе да се помисли, че е похабил твърде много неща и че много неща ежедневно подтискаше и изкривяваше, че Луси Манет се разплака от жал.
— Успокойте се! — каза той, като я гледаше. — Аз не заслужавам такива чувства, мис Манет. Само след час-два лошите ми другари и лошите навици, които презирам, но на които се поддавам, ще ме направят по-малко достоен за сълзите ви от последния окаян нещастник, който пълзи по улиците. Успокойте се! Но в себе си аз винаги ще остана към вас такъв, какъвто съм сега, макар че външно ще бъда такъв, какъвто досега сте ме виждали. Предпоследната молба, която отправям към вас, е да ми повярвате.
— Ще ви повярвам, мистър Картън.
— А ето и последната ми молба: и след нея ще ви освободя от един посетител, с когото добре зная, че в нищо не си подхождате и от когото ви дели непреодолимо пространство. Безсмислено е да говоря това, но то блика от душата ми. За вас и за някой скъп за вас човек аз бих направил всичко. Ако имах някоя по-хубава професия, която да предлага случай или възможност да се пожертвувам, бих прегърнал всяка жертва за вас и за тези, които ви са скъпи. Опитайте се да си спомните в някой тих миг, че съм искрен и горещ в това си желание. Ще дойде време, и то скоро, когато около вас ще се създадат нови връзки, връзки, които ще ви свържат още по-силно и още по-нежно с дома, който така красите. Най-скъпите връзки, които ще ви донесат благодат и радост. О, мис Манет, когато от едно детско личице ви погледне лицето на щастливия баща, когато видите в нозете си как собствената ви прелестна красота покълва отново, спомняйте си понякога, че има един човек, който е готов да даде живота си, за да запази живота на някой, който ви е скъп!