Повест за два града
- Автор: Диккенс Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитр Стефанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за два града». Краткое содержание книги:
Макар историческата тема да е просто повод за коментар върху заобикалящата го действителност, и то главно в Англия, Дикенс се е отнесъл много съвестно към фактологията. Освен прочутото съчинение на Карлайл „Френската революция“, за което говори с възторг в предисловието, той положително е ползувал и други източници, както и лични впечатления от посещенията си във Франция и познанствата си с видни революционни мислители и творци на епохата — Луи Блан, Виктор Юго, Емил дьо Жирарден, а също и с историка на революцията Жюл Мишле. Казват, че темата така го завладяла, че дори писал на Карлайл с молба последният да му изпрати някои съчинения, които бил използувал при написването на своя исторически труд. В отговор Карлайл му изпратил две каруци, пълни с книги. Дори и този анекдот да почива на истина, едва ли е нужно да вярваме, че Дикенс е прочел всичко, писано по въпроса; критиците обаче единодушно признават прецизността на историческите факти в романа. Отношението на Дикенс към революцията е противоречиво — от една страна, той правдиво и убедително посочва неизбежността, с която причинената неправда води до революционна разплата, а от друга, отрича якобинския терор и изобщо революционното насилие като метод. Всички преценки на революционните събития, както и паралелите със стабилната Англия се правят от позициите на буржоазния либерализъм. Дикенс вярва, че по-справедливо човешко общество ще се постигне не чрез социална революция, а чрез революция в духа на отделните човешки същества. Този вездесъщ у Дикенс подтик към духовно извисяване кулминира в романа в романтичния план на развръзката и особено в саможертвата на Сидни Картън.
Един ден през август, когато мистър Страйвър (след като уведоми чакала си, че „бил премислил по въпроса за женитбата“) бе отнесъл своя финес в Девоншър и когато видът и мирисът на цветята из улиците на Сити носеха повей на доброта и за най-лошите, на здраве и за най-болните и на младост и за най-старите, Сидни отново крачеше по тези камъни. Стъпките му, друг път нерешителни и безцелни, сега се бяха оживили от едно намерение и докато го обмисляше, неусетно стигна пред вратата на доктора.
Поканиха го горе, където Луси работеше ръкоделието си. С него тя винаги се чувствуваше малко неловко и сега пак го посрещна с известно притеснение. Сидни Картън седна на стола до масата й. Като вдигна поглед към лицето му, докато си разменяха първите незначителни фрази, тя забеляза някаква промяна у него.
— Страхувам се, че не ви е добре, мистър Картън!
— Не, но животът, който водя, мис Манет, не помага на доброто здраве. Какво може да се очаква от такива нехранимайковци като мене.
— Не е ли жалко — простете ми, задавам ви въпрос, който просто ми се изплъзна от езика, — че не живеете по-добър живот?
— Направо е срамота, бог ми е свидетел.
— Тогава защо не го промените?
Тя отново нежно го погледна и с изненада и тъга забеляза сълзи в очите му. В гласа му също имаше сълзи, когато й отговори:
— Вече е късно за това. Никога няма да стана по-добър, отколкото съм. Ще пропадам все по-ниско и ще ставам все по-лош.
Той облегна лакът на масата и закри очи с ръка. В последвалата тишина масата затреперя.
Луси никога не беше го виждала да се разнежва и много се разтревожи. Картън разбра това, без да я поглежда, и рече:
— Моля да ме извините, мис Манет. Вълнувам се така от мисълта за това, което искам да ви кажа. Ще ме изслушате ли?
— Ако с това ще ви помогна с нещо, мистър Картън, ако това ще ви направи по-щастлив, ще бъда много радостна.
— Да ви благослови бог за милото ви съчувствие.
След малко той разкри лицето си и твърдо заговори:
— Не се страхувайте да ме изслушате. Не се стряскайте от нищо, което ще ви кажа. Аз съм като някой, който е умрял млад. Целият ми живот все едно, че не е съществувал.
— Не, мистър Картън. Сигурна съм, че най-хубавата част от него все още предстои, сигурна съм, че можете да бъдете много, много по-достоен за себе си.
— Кажете за вас, мис Манет, и макар да знам, че не е така, макар в нещастното си бедно сърце да знам, че не е така, никога няма да го забравя!
Тя бе пребледняла и трепереше. Той й се притече на помощ с такава отчаяна и унищожителна самопреценка, че разговорът стана много по-различен от всеки друг път.
— Ако беше възможно, мис Манет, да отвърнете на любовта човека, когото виждате пред себе си — самонизвергнал се, похабен, пияница, едно нещастно, безполезни и сбъркано същество, — какъвто го познавате, той би съзнавал, дори и днес, в този час, че ще ви донесе нещастие, ще ви донесе скръб и разкаяние, ще ви накара да страдате, ще ви опозори и ще ви увлече надолу заедно със себе си. Зная много добре, че е невъзможно да изпитвате нежност към мене. Не моля за нежност. Дори съм благодарен, че това е невъзможно.
— Въпреки това, не мога ли да ви спася, мистър Картън? Не мога ли да ви върна — простете ми отново — към по-добър живот? Не мога ли по някакъв начин да ви се отблагодаря за откровеността? Зная, че това е откровеност — каза скромно тя след известно колебание и с искрени сълзи. — Зная, че не бихте казали това на никой друг. Не мога ли да я превърна в нещо полезно за вас, мистър Картън?
Той поклати отрицателно глава.
— Невъзможно е. Не, мис Манет, невъзможно е. Ако можете да ме изслушате още малко, това ще е всичко, което можете да направите за мене. Искам да знаете, че сте били последната мечта на душата ми. В своето падение аз не бях паднал толкова ниско, че вашият образ и този на баща ви и на вашия дом да не раздвижат у мене стари сенки, които смятах за умрели и изчезнали. Откакто се запознах с вас, започнаха да ме мъчат угризения, каквито не вярвах, че могат отново да ме споходят. Чувам шепота на стари гласове, които ме викат нагоре и които мислех, че са замлъкнали завинаги. Спохождат ме и неясни мисли да започна отново да се боря, да започна отначало, да се отърся от мръсотията и страстите си и да се върна на бойното поле, което съм напуснал. Мечти, само сънища, които не извеждат до никакъв край и оставят човек на същото място, където е спал, докато ги е сънувал, но искам да знаете, че вие сте вдъхновителката им.